ПЪРВА СРЕЩА С ФРЕНСКИТЕ МИ КОЛЕГИ
„Савоар“. Това е името на агенцията за маркетинг на луксозни стоки, която моята фирма „Гилбърт Груп“ от Чикаго закупи във Франция. Ето защо съм тук! Трябва да усъвършенствам техните стратегии в социалните мрежи. Надявам се колегите ми да се окажат симпатични. Нямам намерение да им преподавам уроци. Да им покажа как да гледат на нещата по нов начин, под различен ъгъл. А също и да се уча от тях! Ще бъде толкова обогатяващо! Тръпки ме побиват само като си го помисля!
Агенцията се намира на няколко пресечки от моята стая и аз се възползвам от това, за да се полюбувам на каменните сгради, на бутиците, на площадите. Вече се чувствам добре в Париж, сякаш съм живяла тук през целия си живот!
Никол Кидман щеше много да се гордее с мен.
Със сърце, изпълнено с надежда, и с широка усмивка на уста бутвам вратата на агенцията. Всичко ще мине добре. Няма как французите да са чак толкова различни от американците. Нали? Мисля, че човек не трябва да вярва на всичко, което разказват. Например пристигнах преди два часа и още не съм усетила никаква телесна миризма.
Това не е ли показателно?
Докато чакам на рецепцията, се появява някакъв мъж. Гледа ме сякаш съм насекомо. Изобщо не ме е грижа. Прилагам системата У.Е.Д.: Усмивка. Ентусиазъм. Динамизъм. Ключът към успеха! В работата, разбира се. Много работа. Цял тон работа.
– Привет! – казвам весело. – Бонжур, аз съм Емили Купър от „Гилбърт Груп“ в Чикаго.
– Какво казвате? – отговаря той. – Квебекският акцент е, хм…
Добре, окей, вярно е, имам акцент, макар и да не е нищо особено. За щастие, преводачът в телефона ми говори перфектно френски. И се наема да съобщи вместо мен, че ще работя в този офис.
Мъжът реагира доста странно: изглежда ужасѐн. Или разстроен? Все пак пристигането ми бе планирано. Може би не е бил в течение? Той се приближава до бюрото на рецепцията и вдига телефона.
– Американката е тук – съобщава той на събеседника си.
Както изглежда, бил е осведомен. Веднага се появява някаква жена. Намирам, че е много елегантна в черния си гащеризон. Проблемът е, че не разбирам и дума от онова, което ми казва. С изключение на първата дума: „Бонжур“. А също и името ѝ, Силви. След това напълно ме изгубва.
– Бихте ли говорили малко по-бавно? – моля аз.
– А! – възкликва тя.
Не изглежда очарована. Но бързо я карам да забрави това първо впечатление. У.Е.Д., ключът към успеха!
Вървя след нея през великолепните помещения.
– Мислех, че имате диплома по френски език? – подчертава тя.
– Не, това се отнася за Мадлен, моята шефка – обяснявам ѝ. – А аз съм Емили. Емили Купър. И много се радвам, че ще работя тук.
– Да, но е доста досадно – отбелязва тя, докато влизаме в нейния кабинет.
Не разбирам. Кое е досадно? Че се радвам да работя в Париж? Може би трябва да имам погребална физиономия като нея? Може би това е френска традиция? На работа – никакви усмивки. Окей. Отбелязвам. Но честно казано, не мога.
Прословутата система. У.Е.Д., какво да се прави!
– Извинете, кое е досадно? – питам аз.
– Вашият ужасен акцент и фактът, че ви е трудно да ни разбирате – уточнява тя.
– Признавам, че имам лек акцент. Но ако не говорите прекалено бързо, ще се справя.
– Не толкова за вас, за нас ще бъде мъчение.
Мъчение? След това се запознавам с Пол Бросар, основателя на агенцията. Подавам му ръка. Той ме целува по бузата. Дори по двете. Още една френска традиция, както предполагам? Малко е странно колеги да се целуват така. Все пак не сме чак толкова близки! Но както и да е, най-малкото не се държи като на погребение. Изглежда едва ли не зарадван да ме види. Това е много приятно!
– Уелкъм ту Парис! – пожелава ми той. О, и отгоре на всичко полага усилие да го каже на английски. Толкова мило! – Значи сте дошла да предадете хитрините на сиуксите на франките? – пита той.
Не успявам да разбера всичко, но се усмихвам.
– Сигурна съм, че имаме много да научим едни от други – потвърждавам аз.
– Но имате ли опит в маркетинга на луксозни стоки?
– Не, досега се занимавах най-вече с фармацевтични продукти за старчески домове – признавам аз.
Обаче е нещо подобно, нали? Щом съм способна да продам лекарства за артрит и проходилки, ще мога да правя същото и за парфюмите и марковите парцали! След това Пол ми разказва за ваканцията си в Чикаго, където опитал нашия специалитет: Дийп Диш Пица. Истинска наслада!
– Настина донякъде има вкус на буламач, ако мога да кажа – коментира той.
Буламач? Още нещо, което ми убягва. Може би той сравнява нашата Дийп Диш Пица с някакво френско ястие: буламач. Хм, никога не съм го чувала. Знам само рататуй – от анимационния филм. А, също и гъшия дроб.
– Отвратително – добавя Силви.
Ето, това вече го разбрах. Започват да говорят разни неща. За това, че живот без радости е истинско лайно (знам какво означава тази дума). Че всички марки, за които работят, се отличават с красота и изисканост. И че не виждат какво биха могли да научат от мен.
Бих казала да бъдат малко по-скромни, като за начало.
Но предпочитам да замълча. Ако искам да се интегрирам, не трябва да бъда прекалено критична.
Трябва да остана отворена.
Да, точно така. Много, много отворена.
И най-вече – да не съм докачлива.
