Откъс от „Две думи“
София, 1946 г.
Пише ми се. Страшно ми се пише, а – ей, Богу – не зная какво да пиша. Впрочем мъчно може да се каже такова нещо. Аз зная какво да пиша. Имам честната смелост добре да се познавам като писател, зная по-добре от всички издатели колко струвам – изобщо, знам си какво съм, какво знам и какво мога.
Не е там работата. Сега мен ми се пише, може би, тъкмо защото много знам и много мога, но... не виждам смисъл. Струва ми се, че всичко, което бих казал, е вече казано преди векове, преди първия ден на човечеството, още в онова Начало, наричано от Премъдрия Иоан Бог – Слово, когато не е имало кой да слуша, а камо ли кой да казва.
Друг път пък всяка моя мисъл ми изглежда толкова нова, че не смея да я споделя с хората, защото съм уверен, че няма да я проумеят. Между тия крайни точки на мисленето ми – еднакво неоснователни и налудничави – сегиз-тогиз намирам спокойната средина и тогава виждам цялата трагична безизходност на своето време и на своето поколение.
Преди петнайсетина години печатих във в-к „Зора“ цикъл стихотворения – „Изповеди на интелигента“. Тогава самонадеяната младост ме кареше да вярвам, че тези ми работи са хумористични. Бивах неизказано поласкан, когато познайниците ми ме поздравяваха за тях и в хрумванията и парадоксите намираха нещо, наистина разсейващо скуката.
Но аз не знаех истината. Не можех и да я подозирам. Затова не разбрах и единствения човек, който я разбра: Райко Алексиев. След отпечатването на петата изповед на интелигента Райко ми каза: „Змейо, нищо по-зловещо по своята трагичност не е печатано в нашата литература от много години“.
Райко Алексиев беше не само тънък познавач на изкуството, но и един сърцевед. Той бе видял ясно в тези мои младежки работи, че интуитивно съм налучкал самата същност на това, което по-късно нарекоха „трето поколение“.
Райко Алексиев болезнено чувстваше трагизма на „третото поколение“, защото го разбираше и предвиждаше неговата катастрофа; макар да беше по-стар от нас, той знаеше, че нашата гибел ще унищожи почти всичко сътворено отпреди нас и ще разтвори път за едно илюзорно ново строителство, плодовете на което виреят само във фанатичните мозъци на неколцина утописти.
Жесток опит ме убеди в пророческата далновидност на Райко Алексиев, но за жалост ще мога да споделя впечатленията си с него чак „отвъд“.
Да! Отвъд ще намеря мнозина, какво казвам! Всички, чиито „изповеди“ правех във „Зора“ преди петнайсетина години; всички, които случайно надживях, оставен от Провидението негли само за да смогна да напиша една книга, когато от време на време попадна в реалната средина на мисленето си – не на върха на Парнас, където ленивите Богове се забавляват със себепоклонничество, не и в калната, воняща клоака на Емил Зола, където със свинско самодоволство се валят четирите-пети от съвременните ни писатели.
Това е доброто ми намерение. Но някой беше казал, че пътят за пъкъла е покрит само с добри намерения.
Но какво ще стане всъщност, ако намерението ми остане само намерение. Ще ме отведе ли то до пъкъла? А и да ме отведе, ще ме изплаши ли тази възможност? – Вятър! Нищо няма да стане! Това не може никак да ме стресне, защото аз минах – заедно със своите връстници – през толкова страшни неща, че пъкълът би ми изглеждал скучен, ако ужасиите му са само толкова, колкото ги описва Данте.
Какво друго може да стане, ако не осъществя намерението си? Имам ли нахалната дързост на Орлин Василев да вярвам, че ако не напиша автобиографията си, ще обедня нашата литература? Разбира се, не!
Преди всичко, литературата не е абстракция. Тя не е нещо, което да съществува само за себе си. Тя е само едно средство да си облагородяват хората душите, да си заимстват знанията, или – чисто и просто – да се забавляват с нещо красиво, приятно, полезно. Значи на едно от първите места от тълкуванието на литературата стои въпросът за ползата – красивата и приятна полза. Такава дори с игла не би могла да се изкопае из моята биография. Но и не съм помислял да си разказвам „житието-битието“.
Моята задача, собствено, моето намерение е да разреша задачата: кое беше трагичното в нашето „трето поколение“. И веднага след това трябва сам да си сложа въпроса: това разрешение би ли ползвало някого, та да трябва да се съжалява, ако намерението ми не се осъществи?
Много ми харесва старата шега, че няма мъчни въпроси, а само мъчни отговори.
И ето: на горния лесен въпрос ми е много мъчно да отговоря.
Една книга за „третото поколение“, една „изповед на интелигента“ (но пълна, точна и без хитрувания!) навярно би била полезна.
Но в какво би се изразила полезността й? Педагогичният метод за разглеждане на литературата намира ползата изключително в поуката, която може да се извлече от едно литературно произведение. В дадения случай мен ми се ще да възприема това становище, въпреки сухотата му. Наистина, тук не може да става дума за поука, както в Червената шапчица например, където заключението се извлича съвсем ясно: „Деца, не се разхождайте сами из гората!“
Не! Поуката в една книга за „третото поколение“ не може да бъде формализирана, да речем, с израза: „Разбрахте ли, читатели, трагедията на „третото поколение“? Добре тогава! Не правете като него, за да не ви постигнат същите беди!“ такава формула дори не е смешна! Тя е само безкрайно глупава, защото първо, поколението, на което имам нещастието да бъда член, не се появи на Божия свят по свое желание, та да може да си подбере епоха, и второ, неговите страдания са неповторими, защото всяко общество си идва в естественото време, което, раждайки причините за такъв или онакъв уклон в развитието му, обуславя и последиците от тях.
И така: поуката от книгата, която може би ще напиша, аз виждам в точното определение на самото понятие „поука“: от глагола „уча“, научавам нещо, запознавам се с факти, които не съм познавал или съм познавал повърхностно, обогатявам знанията си.
Безспорно, аз, който съм син на това „трето поколение“, знам за него много повече от тези, които са деца на второто, или четвъртото, или петото и шестото, които ще дойдат на жизненото поприще дълго след като си отида. А щом имам повече знания по един въпрос и ги оставя върху хартия – те ще допринесат полза. Хората ще си обогатят знанията: ще добият поука.
Ето я поуката – подаде се из разсъжденията ми като кокиче изпод снега.
Откъс от "Две думи" на писателя Светозар Димитров
