ГЛАВА 1
СТАТИЯТА ВЪВ ВЕСТНИКА
Репортерът е млад и с прекалено много гел в косата си. Обича да казва „уха, да, точно“ след всеки отговор на Мег. Тя сякаш не забелязва това и вече от половин час двамата водят приятен разговор.
– Като малка имах рак. Оправих се, но лечението предизвика сърдечен проблем. – Мег свива рамене, сякаш това е нещо незначително, а не заболяване, с което сме се борили през последните дванайсет години от живота ни. Тя седи на дивана в дневната, а репортерът се е разположил на фотьойла срещу нея, на който Стив обича да гледа футболните си мачове. Аз съм седнала до дъщеря си и се опитвам да не отговарям вместо нея.
– Уха, да, точно – казва репортерът и си записва нещо в бележника. Облечен е в костюм, който изглежда като зает от баща му. Чудя се дали има опит в работата си. Поглеждам невероятното си, силно, красиво, четиринайсетгодишно момиче, което съвсем спокойно говори за заболяването си, и – както правя всеки ден – благодаря на Бог, че е сред нас. Едва не го изгубихме на няколко пъти. Под пуснатата върху раменете му кестенява коса проблясват малки сребърни обеци.
– Едно нормално сърце осигурява кръв за цялото тяло – казва Мег. – Моето беше толкова слабо, че тялото ми не получаваше необходимото количество. Знаех, че един ден ще се нуждая от трансплантация.
Миналата седмица ни се обадиха от местния вестник и поискаха да напишат статия за новото сърце на Мег. Не бях сигурна дали да им позволя.
– Може да се стресира – казах на Стив.
– В такъв случай ще прекратим интервюто. – Съпругът ми ме погледна и видя изписаната на лицето ми несигурност. – Мег трябва сама да реши, Лизи.
– Искам да го направя – заяви дъщеря ни в мига, в който я попитахме. – Искам да покажа на други болни деца, че е възможно да се справят.
Мег се славеше със своя позитивизъм, който запази дори докато беше прекалено болна, за да ходи на училище и да играе с приятелите си – дори когато бе прекалено изморена, за да вдигне дистанционното на телевизора, и можеше единствено да лежи в леглото си.
– Какво е чувството да получиш нечие сърце? – пита репортерът сега.
Това е частта от историята, която ги интересува. Останалото – ракът на Мег, сърдечният ѝ проблем – са просто фон. Всяка година във Великобритания се извършват двеста сърдечни трансплантации, но само няколко от тях са на деца. Дъщеря ми е пример за щастлив край на историята. Тя е чудо. Нашето чудо.
Вестниците могат да запълнят всичките си страници с живота на Мег и пак няма да разберат какво е чувството да знаеш, че сърцето ѝ може да откаже във всеки един момент. Шест месеца тя беше в списъка с чакащите, като през това време състоянието ѝ постоянно се влошаваше. Тогава, в ден като всеки друг, получихме обаждане и всичко се промени.
– Имаме подходящ донор.
Бяха намерили съвпадение. Точният размер, същата кръвна група... подходящо сърце за Мег. Наистина се случваше. Дъщеря ни щеше да получи втори шанс за живот. Развълнувах се и се притесних. Побягнах по стълбите и отворих рязко вратата на стаята ѝ. Тя разбра какво ще ѝ кажа в мига, в който видя лицето ми.
– Намерили са сърце, нали?
Случваше се. Мег щеше да бъде оперирана. Операцията ѝ щеше да продължи няколко часа и криеше безброй рискове...
– Всичко ще е наред, мамо – увери ме дъщеря ми, макар да не беше правилно тя да утешава мен.
Мег прекара четири часа в операционната, които ми се сториха като четири дни. Със Стив седяхме в столовата на болницата, в която идваха и си отиваха най-различни хора, и не отделяхме поглед от пейджъра, който ни дадоха, за да ни уведомят, когато всичко приключи.
– Сигурно е странно – казва репортерът сега.
Мег млъква за първи път от началото на интервюто, за да помисли, и слага ръка на покритите си с белези гърди под суитшърта. Сърцето ми се свива. Тя преживя прекалено много.
– Да, малко – признава дъщеря ми. – Но без това сърце щях да умра. По-добре да се чувствам малко странно, отколкото да съм мъртва. – Тя се ухилва, но от изражението на репортера ми става ясно, че не знае дали да се засмее. Необходимо е време, за да се свикне с черния ѝ хумор.
– Ами... уха, да, точно – отвръща репортерът, след което се намръщва срещу бележника си в търсене на следващия въпрос. – Какво би искала да кажеш на хората, които ще прочетат тази статия? – Химикалката му увисва над страницата.
– Да се запишат в „Регистъра на донорите“ – отговаря, без да се замисли Мег.
Преди дъщеря ми да се разболее, дори не знаех, че съществува такъв. Сега всички сме записани в него – Стив, аз, приятелите ни, нейните приятели. Черният ни дроб и бъбреците ни няма да ни бъдат от никаква полза, след като умрем, но могат да спасят нечий живот.
Репортерът е към края на интервюто си.
– Искаш ли да кажеш нещо на семейството на донора си?
Не спирам да мисля за човека, чието сърце бие в гърдите на Мег. Какво ли щеше да стане, ако не се беше записал в регистъра?
– Благодаря ви – казва дъщеря ми и очите ѝ се пълнят със сълзи. Прегръщам я с една ръка и я притискам до себе си. Нямаме представа откъде е дошло сърцето ѝ. Знаем само, че е било на здрав мъж, починал в автомобилна катастрофа. Това е всичко. Не ни е известно на колко години е бил, къде е живял или какво е било семейството му. Предполагам, че няма значение. Важното е, че преди да умре, е отбелязал в нужната кутийка, че ще се радва някой да получи органите му. Всеки ден благодаря на невероятния си късмет за това.
