В продължение на седемнайсет години Хомс ме отглеждаше и формираше мечтите ми: да завърша университет с висок среден успех, да си осигуря страхотно място в болницата „Зайтуна“ като техен фармацевт и накрая – да мога да пътувам извън Сирия и да видя света.
Но само една от тези мечти се сбъдна. И то не по начина, по който си мислех. Преди година, след като в региона разцъфна Арабската пролет, Сирия сграбчи надеждата, пробудила се у масите, и призова за свобода. Диктатурата отговори, като отприщи ад.
След като военните умишлено се съсредоточиха върху лекарите, те почти изчезнаха също като смеха. Но дори без лекари бомбите не спряха, и в болницата „Зайтуна“, която едва се крепеше, се нуждаеха от всякаква помощ, която можеха да намерят. Дори санитарите бяха повишени в медицински сестри.
След като една година бях учила фармация, аз се равнявах на опитен лекар и след като последният им фармацевт беше погребан под развалините на дома си, нямаше друг избор.
Беше без значение, че бях на осемнайсет години. Беше без значение, че медицинският ми опит се ограничаваше до думите в учебниците ми. Всичко това бе поправено с първото тяло, положено пред мен, за да бъде зашито. Смъртта е отличен учител.
През последните шест месеца участвах в повече операции, отколкото мога да преброя, и склопих повече очи, отколкото някога съм си мислела, че ще ми се наложи.
Това не трябваше да бъде моят живот.
Останалата част от пътя обратно към дома ми напомня за черно-белите снимки от Германия и Лондон след Втората световна война в учебника ми по история. Изравнени със земята къщи, изсипващи вътрешности от дърво и бетон като перфорирано черво. Миризма на изгорели до пепел дървета. Студеният въздух прониква през износената материя на лабораторната ми престилка и грубият му допир ме кара да треперя.
‒ Моминска вратига. Прилича на маргаритка. Лекува треска и артрит. Моминска вратига. Моминска вратига. Моминска вратига.
Най-накрая зървам дома си и си поемам въздух. Не е онзи, който някога споделях със семейството си; този ми е даден от Лейла, след като върху моя падна бомба. Без нея щях да съм на улицата.
Жилището на Лейла ‒ нашето жилище, предполагам ‒ е едноетажна къща, вместена до други също като нея. Всичките са надупчени от куршуми, които украсяват стените като смъртоносно изкуство. Всички са тихи, тъжни и самотни. Нашият квартал е един от последните, където домовете са в по-голямата си част непокътнати. В другите квартали хората спят под разрушени покриви или на улиците. Ключалката е ръждива и скърца, когато завъртам ключа и извиквам:
‒ Прибрах се! ‒ Тук съм! – вика в отговор Лейла. Дошли сме на този свят заедно, когато майките ни били в една стая в болницата. Тя е най-добрата ми приятелка, моята опора и тъй като се влюби в брат ми Хамза – моя снаха.
А сега, след всичко, което се случи – моя отговорност и единственото семейство, което ми остана на света.
