Ето ви едно познато клише: млада жена, задавена в плач и трепереща от страх, се лута из тъмна, мъртва гора, преследвана от загадъчната сянка на психопат. Пълнолуние е увенчало безоблачното небе, ала бледите лъчи са твърде слаби, за да разсеят мрака. Момичето е паникьосано, бяга напосоки, спъва се, пада, крещи за помощ. Стъпките на убиеца са бавни, но сигурни. Противно на физичните закони, скоро я настига. В ръката си държи нож с дълго острие, очите зад маската са спокойни и равнодушни – сълзите й не го трогват. Приближава се към нея и в кратката схватка жената загива. Ножът остава да стърчи от тялото й като ръчка, която някой е дръпнал, за да освободи духа. Нападателят напуска местопрестъплението и се скрива нейде из гората в търпеливо очакване на следващата жертва...
Подобни сцени има в голяма част от филмите на ужаса. Вече десетилетия наред този род развлечения стряскат любителите на жанра в сумрачния киносалон или в уюта на дома, пред телевизионния или компютърния екран. Долнопробни, второразредни, безвкусни – подобни епитети ги съпътстват като родово проклятие. Повечето зрители са склонни да определят хорърите като кино, лишено от стойности и изящество. Само че независимо от липсата на високото качество, с което се гордее елитната класика, тук също можем да открием достойнства, които иначе тенденциозно се пренебрегват. Не е лесно да се пребориш с ретроградната предубеденост на този, който оценява, но е дръзко предизвикателство да го убедиш в нещо, което е изначално спорно. През всичките тези години на бурно развитие и на видоизменяне киното на страха се е настанило непоклатимо в хрониките на седмото изкуство. За случайния любител ще е шокираща изненада да открие колко много паралели могат да се направят между шедьоврите и второкласните заглавия. В наши дни времето започва да отсява дистинктивно моделите, които жанрът е следвал, и сега дори слепец би прозрял връзките и би приел съществуването на една опоетизирана бруталност, с която тъй майсторски боравят творци като Джордж А. Ромеро и Дарио Ардженто. Ала къде все пак се крие въпросната стойност на този вид кино и защо изобилието от кръв и насилие поражда такъв интерес предимно сред подрастващата аудитория?
На фундаменталните въпроси трудно се отговаря еднозначно. Същевременно темата е достатъчно интересна, за да се разсъждава върху нея. Човешкият нагон, подклаждащ така популярната и отколешна мания за самоунищожение, създава непреодолим глад към агресията, жаждата за болка, фобиите и некрофилията. Това са нисши инстинкти, преплетени дълбоко зад очните ябълки на зрителя, в мазохистичните му представи и неутолени копнежи. Естествено, по-голямата част от тези подтиснати помисли към физическата, но и умствената деконструкция са подсъзнателни – не е случайно, че понякога ги наричаме вътрешни демони. Точно за тях говори когнитивният психолог и лингвист Стивън Пинкър, разкривайки ни, че „те съществуват, защото в съвременния интелектуален живот има съпротива срещу идеята, че човешката природа съдържа каквито и да било мотиви, предразполагащи ни изобщо към насилие. Макар идеите, че сме се развили от шимпанзета хипари и че примитивните народи нямат понятие за насилие, да са били опровергавани от фактите на антропологията, понякога все още можем да прочетем, че насилията се вършат от няколко гнили ябълки, които нанасят цялата вреда, а всички останали са миролюбиви по душа.“
Това не пречи обаче на демоните да изплуват към привидно тихата повърхност на съзнанието, да „разбъркат“ мозъчната тъкан и да родят поредната крива на въображението. Целевата аудитория обикновено са младите, не защото те по-лесно се баламосват или примамват, а защото при тях усещанията още плуват в хаос. Те тепърва ще се ориентират в емоциите си, тепърва ще навлязат в конкретиката на личните усещания и светоглед. Умът на младежа е все още неустойчиво разположен сред безпорядъка от установени морални и прочее нормени комплекси, а за детето забраненият плод е по-интересен от всичко останало. Престъпления, секс, грях – все неща, които пуберите не познават или не разбират съвсем... а на екрана биват показани в разнообразни вариации, недвусмислени, открити. Това ги привлича едва ли не патологично, но често притегля и по-големите от тях, които също мечтаят да се докоснат или да надзърнат в непозволеното. Пинкър ни убеждава, че ние, хората, „носим насилието в устройството си, дори и най-вероятно никога да не ни се случи повод да го приложим.“
Интересното е, че макар повечето от нас да не са убийци, мнозинството в един или друг момент от живота си е фантазирало за убийство. Така че ако не на практика, то на теория всички сме социопати в някакъв прикрит, но съществуващ аспект на съзнанието ни, а изкуството се явява безопасен метод за ескапизъм от демоничните помисли. Следвайки тази схема, киното се превръща в един от проводниците на насилническите ни инстинкти, пъчейки гордо гърди, докато се разхожда по пълнолуние сред гробището на ужаса; всеки надгробен камък е дом, в чийто ковчег се крие поредният представител на жанра – името му може да е Лучо Фулчи, Хършъл Гордън Луис, Тод Браунинг или някой друг от партията на смъртта. Тук ще открием и по-скромното име Виктор Милър – сценарист на челния от вече дузината издания на небезизвестния „Петък 13-ти“. Започнал (първите две-три части) като психологическа ода за острието, посветена на семейство Ворхийс (грижовната мама и доброто синче), изродила се по-късно в уродлива балада, фокусирана основно върху Джейсън, разказваща за кървавите дела на самотния и ням сериен убиец, благодарение на когото духовете из „Кристъл Лейк“ никога няма да бъдат спокойни, франчайзът се утвърждава като една от най-трудните за убиване поредици в Холивуд. Разбира се, тази „поезия“ е далече от класата на Пърси Шели и Джордж Байрон, но култът към историята на прокълнатия хокеен килър продължава десетилетия наред, което е неоспоримо доказателство за заряда й.
Откъс от "Добрите, лошите и грозните" на Благой Д. Иванов
