– Остават седем минути и трийсет секунди – каза автоматизиран глас. – Ръкавът за екипажа на орбитъра е прибран.
Джордж преглътна и се намести на командирското място в космическата совалка. Най-накрая, случи се. Вече нямаше слизане от кораба. Само след няколко кратки минути – минути, които изтичаха значително по-бързо от онези, безкрайните, на последния час в училище – щеше да остави планетата Земя зад себе си и да полети в Космоса.
Сега, когато ръкавът, който представляваше мост между неговия космически кораб и външния свят, беше прибран, Джордж знаеше, че е пропуснал последния си шанс да слезе. Това бе един от последните етапи преди излитането. Означаваше, че свързващите шлюзове се затваряха. И не просто се затваряха – щяха да бъдат запечатани. Сега, дори ако блъскаше по тях и умоляваше да го пуснат навън, нямаше да има никой от другата страна да го чуе. Астронавтите бяха сами с могъщия си космически кораб, с изтичащи последни минути до излитането. Вече нямаше какво да прави, освен да чака обратното броене да стигне до нула.
– Остават шест минути и петнайсет секунди. Предстартово включване на външните захранващи източници.
Външните захранващи източници помагаха за управлението на совалката при излитане и кацане. Те се снабдяваха с енергия от три горивни клетки, които работеха вече от часове. Тази команда накара совалката да забучи оживено, сякаш космическият кораб знаеше, че неговият славен миг е съвсем близо.
– Остават пет минути – каза гласът. – Стартиране на външните захранващи източници.
Джордж усети как стомахът му се сви от вълнение. Най-много от всичко във Вселената му се искаше още веднъж да полети в Космоса. И сега беше тук, на борда на истински космически кораб с астронавти в него, който чакаше върху ракетната площадка да бъде изстрелян. Беше вълнуващо, но в същото време и плашещо. Ами ако объркаше нещо? Седеше в командирското кресло, следователно той отговаряше за управлението на совалката. До него се намираше пилотът му, който беше там като подкрепа и заместник на командира.
– Значи всички вие сте някакъв вид стар трек астронавти? – промърмори си под нос момчето с глупав глас.
– Какво беше това, командире? – прозвуча нечий глас в слушалките на Джордж.
– Ох, ъъъ, ммм... – обърка се той, защото бе забравил, че контролът по изстрелването може да чува всяка негова дума. – Просто се чудех какво ли биха ни казали извънземните, ако попаднем на такива.
Контролът по изстрелването се разсмя.
– Гледайте непременно да им предадете, че всички ние ги поздравяваме.
– Остават три минути и три секунди. Двигателите в стартова позиция.
„Бррръм, бррръм“, помисли си Джордж. Трите основни двигателя и двете твърдотели ракети ускорители щяха да осигурят скоростта по време на първите няколко секунди от издигането, когато совалката щеше да се движи със сто и шейсет километра в час, преди дори да е излязла от кулата за изстрелването. И само за осем минути и половина щеше да достигне скорост от 28 000 километра в час!
– Остават две минути. Затваряне на визьорите.
Пръстите на момчето го засърбяха да щракне някое и друго от хилядите ключета наоколо, само за да види какво ще се случи, но не посмя. Пред него се намираше лостът, който той, командирът, щеше да използва, за да управлява совалката, щом излезеха в открития Космос, и после, за да се скачат с Международната космическа станция. Беше като да си на шофьорското място в автомобил, само дето лостът се движеше във всякакви посоки, а не се въртеше като волана просто наляво или надясно. Можеше да се мести и назад, и напред. Джордж докосна с пръст върха на лоста, колкото да види какво е усещането. Щом го направи, една от светещите графики пред него съвсем лекичко потрепери. Той си дръпна ръката и се престори, че не е пипал нищо.
– Остават петдесет и пет секунди. Подготовка за пускане на твърдотелите ракетни ускорители.
Двете твърдотели ракети ускорители щяха да изстрелят космическата совалка нагоре до около 370 километра над Земята. Те нямаха бушон за изключване. Щом веднъж бъдеха запалени, совалката потегляше нагоре.
Довиждане, Земя – помисли си момчето. – Скоро ще се върна.
Усети лека тъга, че напуска своята красива планета, приятелите и семейството си. След съвсем кратко време щеше да обикаля в орбита над главите им, когато совалката се скачеше с Международната космическа станция. Щеше да може да гледа надолу и да вижда Земята, докато МКС префучаваше отгоре, завършвайки пълна обиколка на всеки деветдесет минути. От Космоса щеше да вижда очертанията на континентите, океаните, пустините, горите и езерата, както и светлините на големите градове нощем. Гледайки нагоре от Земята, неговите майка и татко, и приятелите му Ерик, Ани и Сюзън щяха да го виждат единствено като мъничка светла точка, която бързо прелита през небето в ясна нощ.
– Остават трийсет и една секунди. Наземната система за управление на операциите се активира за автоматичен старт.
Астронавтите леко се поразмърдаха в креслата си, искаха да се настанят удобно преди дългото пътуване. Вътре в пилотската кабина беше изненадващо тясно и неудобно. Джордж направо се бе промушил, за да заеме мястото си за излитане, и му бе потрябвала помощта на един космически инженер, за да се изкатери на седалката. Совалката беше в изправено положение за изстрелване и затова всичко в пилотската кабина изглеждаше като паднало по гръб. Неговият стол бе наклонен докрай назад, така че краката на момчето сочеха нагоре към носа на кораба, а гръбнакът му беше успореден на земята отдолу.
Совалката стоеше в готовност като ракета и чакаше да полети вертикално през небето, облаците и атмосферата, чак до самия Космос.
– Остават шестнайсет секунди – произнесе съвсем спокойно автоматизираният глас. – Активиране на водната заглушителна система. Остават петнайсет секунди.
– Излитане след петнайсет секунди, командир Джордж – каза пилотът в седалката до момчето. – Космическата совалка се изстрелва след петнайсет секунди отброяване.
– Еха! – възкликна Джордж. „Олеле!“ – помисли си.
– Еха и на теб, командире – отговори контролът по изстрелването. – Успешен полет.
Джордж потрепери от вълнение. Всеки дъх, който си поемаше, отброяваше миговете до самото велико изстрелване.
– Остават десет секунди. Активиране на системата за запалване на водород. Наземната система за управление на операциите започва стартиране на главните двигатели.
Ето това е! Наистина се случваше!
Момчето погледна през прозореца и видя ивица зелена трева, а над нея синееше небето, в което кръжаха птици. Легнало по гръб в астронавтското си кресло, то се опита да се успокои и овладее.
– Остават шест секунди – каза гласът. – Стартиране на главните двигатели.
Джордж усети силно разтърсване, когато трите основни двигателя заработиха, макар че совалката все още не помръдваше. Отново чу контрола по изстрелването в слушалките си:
– Готови сме за изстрелване след петсекундно броене. Пет, четири, три, две, едно. Готови сме за изстрелване.
– Да – много спокойно отбеляза Джордж, макар вътрешно да крещеше. – Готови сме за изстрелване.
– Нула. Запалване на твърдотелите ракети ускорители.
Разтърсването се усили. Под момчето и останалите астронавти двете ракети ускорители се възпламениха. Усещането беше като рязко ритване отзад. Ракетите разкъсаха тишината с гръмотевичен рев, откъснаха космическата совалка от ракетната площадка и я запратиха нагоре в небесата. Джордж имаше чувството, че е изхвърлен от Земята, завързан за огромен фойерверк. Сега всичко можеше да се случи – да експлодира, да се отклони от курса си и да се разбие пак на Земята или да се насочи нагоре към небето и да излезе от контрол. И момчето нямаше да е в състояние да предприеме нищо.
То видя през прозореца синьото на земната атмосфера навсякъде около кораба, но вече не можеше да зърне самата Земя – напускаше собствената си планета! Няколко секунди след изстрелването совалката се превъртя и астронавтите се оказаха с главите надолу, под големия оранжев горивен резервоар!
– Ааааа! – изкрещя Джордж. – Преобърнахме се! Излитаме в Космоса по неправилен начин! Помощ! Помощ!
– Всичко е наред, командире! – каза пилотът. – Винаги го правим по този начин.
Две минути след изстрелването детето усети много силен тласък, който разлюля целия космически кораб.
– Какво беше това? – извика то.
През прозореца видя как първо едната, а после и другата ракета ускорител се отделиха и отлетяха от совалката, описвайки широки дъги.
Сега изведнъж, когато ги нямаше ракетите ускорители, стана тихо, толкова тихо, че на орбитъра цареше почти пълна тишина. Джордж гледаше през прозореца и му се искаше да запълни тишината с радостни викове. Совалката отново се преобърна и орбитърът пак се озова върху големия оранжев горивен резервоар вместо да е под него.
След осем минути и трийсет секунди във въздуха – на момчето му се струваше, че можеха да минат и цели столетия и то да не забележи – трите основни двигателя се изключиха и външният горивен резервоар се отдели.
– Отлитаме! – подсвирна неговият пилот и Джордж видя през прозореца как огромният оранжев горивен резервоар изчезва от поглед, за да изгори в атмосферата.
Отвън те преминаха граничната линия, където синьото на земното небе се превръщаше в черното на открития Космос. Около тях сияеха далечни звезди. Продължаваха да се издигат, но не им оставаше още много път, преди да достигнат максималната си височина.
– Всички системи са в изправност – докладва пилотът на Джордж, който проверяваше наред бляскащите светлинки по панелите. – Насочваме се към орбита. Командире, ще ни изведете ли в орбита?
– Да – уверено заяви момчето и заговори към контрола на мисията в Тексас: – Хюстън – произнесе най-известната дума в историята на космическите пътешествия, – готови сме за орбита. Чувате ли ме, Хюстън? Тук Атлантис. Готови сме за орбита.
Изведнъж звездите в мрака отвън му се видяха много ярки и съвсем близо. Една от тях сякаш се увеличаваше пред очите му, сияеше с ослепителна светлина право в лицето му, толкова близка и така блестяща, че...
Той се събуди стреснато и откри, че се намира в непознато легло, а някой свети с фенерче в лицето му.
– Джордж! – изсъска фигурата. – Джордж! Ставай! Спешно е!
