Една сутрин, когато мис Офелия бе заета с ежедневната си домашна работа, тя чу гласа на Сен Клер, който я викаше долу от стълбите.
– Братовчедке, слез за малко! Искам да ти покажа нещо.
– Какво има? – запита тя, като слизаше с ръкоделието си в ръце.
– Купих нещо нарочно за теб. Ето виж – каза Сен Клер и бутна към нея едно малко негърче на около осем или девет години.
Момиченцето бе от най-черните негърчета. Очите му, кръгли и лъскави, святкаха като стъклени мъниста и се движеха неуморно от предмет на предмет. Поразено от чудните неща в салона на новия господар, то стоеше с полуотворени уста и откриваше два реда бели и блестящи зъби. Къдравата му коса, оплетена в множество малки плитки, стърчеше на всички страни. Лицето му изразяваше някаква особена печална тържественост и важност, под които прозираше острият му ум и хитрина. Момичето беше облечено само в една мръсна парцалива рокля, съшита от зебло. Изобщо то имаше някаква странна и нечовешка външност, както казваше по-късно мис Офелия, нещо „дяволско“, което ужасяваше тази почтена дама.
– Огъстин, защо си ми довел това нещо?
– Как защо? За теб! Да го учиш и възпитаваш по правилния път. Намирам, че е много интересен негърски екземпляр. Ей, Топси – извика той и подсвирна като на куче. – Попей сега и потанцувай нещо.
В черните и лъскави очи блесна насмешлив и дяволит израз. Момиченцето запя с чист пронизителен глас странна негърска песен и задвижи в такт краката и ръцете си. В див, невероятно бърз ритъм, то се въртеше, пляскаше с ръце, удряше едновременно коленете си и издаваше някакви странни гърлени звуци, характерни за негърската музика. Накрая то се преметна два пъти във въздуха и удължената заключителна нота прозвуча като парна сирена. То отведнъж се закова върху-килима и скръсти ръце. Лицето му изразяваше тържествено смирение. Хитрият блясък на очите му обаче издаваше неговата престореност.
Мис Офелия стоеше онемяла и вцепенена от изненада.
А Сен Клер, по природа шегобиец, бе явно доволен от впечатлението, което направи детето. Той отново се обърна към него:
– Топси, това е новата ти господарка. Аз те предавам на нея. Хем да я слушаш!
– Да, господарю – каза Топси със смирен израз, но хитрите ѝ очи блеснаха.
– Трябва да бъдеш послушна, Топси, разбираш ли? – повтори Сен Клер.
– О, да, господарю – отговори Топси, без да помръдне смирено скръстените си ръце, но очите ѝ отново хитро замигаха.
– За бога, Огъстин! Как можа да го измислиш! – проговори мис Офелия. – Та къщата ви и без това е пълна с тези малки чуми. Човек не може две крачки да направи, без да се препъне в някое от тях. Сутрин като стана, намирам едно заспало пред вратата, черната глава на друго се показва под масата, по-нататък някое лежи върху изтривалката... Вечно зяпат, плезят се, подскачат, висят по всички перила и се търкалят по пода на кухнята! Как можа да доведеш и това на всичко отгоре?
– Доведох го, за да го възпиташ. Нали ти обясних вече? Винаги толкова много говориш за възпитание! Затова реших да ти поднеса подарък един току-що уловен екземпляр, за да приложиш идеите си върху него и да го насочиш по правия път!
– Не, не! Не го искам! Имам повече, отколкото ми трябват!
– Такива сте вие всички християни! Да създадете някакво дружество и да накарате някой нещастен мисионер да прекара целия си живот всред такива диваци – това можете. Но покажете ми един от вас, който би прибрал някое от тези дивачета у дома си и сам би се погрижил за неговото възпитание! Тогава започвате да се извинявате, че били мръсни и противни и щели да ви създадат голямо безпокойство...
– Огъстин, знаеш, че аз не мисля така! Но добре! Възможно е да е истински мисионерски дълг – каза мис Офелия, очевидно поомекнала, и погледна много по-благосклонно към детето.
Сен Клер я бе засегнал чувствително. Мис Офелия беше с много будна съвест.
– Но – продължи тя – аз все пак не виждам защо е трябвало да купуваш това дете. И без него в къщи ги има толкова много, че изцяло ми отнемат и времето, и силите.
– Виж, братовчедке – каза Сен Клер, като я отведе настрана. – Прощавай за празните ми приказки. Ти си толкова добра, че те бяха съвсем неуместни. Ето каква е работата. Това дете принадлежеше на двама пияници, собственици на една кръчма, покрай която минавам ежедневно. Омръзна ми да го слушам как плаче и да гледам как го бият и ругаят всеки ден. А то изглежда умно и весело и мисля, че нещо би могло да излезе от него. Затова го купих и ти го донесох. Нека мине през твоята сурова школа и да видим какво ще излезе от него. Знаеш, че мен не ме бива за възпитател. Бих желал ти да се заемеш с него.
– Ще направя, каквото мога – каза мис Офелия и се приближи към своя нов поданик с най-голяма предпазливост като човек, който доближава черен паяк, и то с най-добро намерение.
– Но тя е ужасно мръсна и почти гола!
– Заведи я долу и нека някой от слугите да я измие и преоблече.
Мис Офелия така и направи.
– Не разбирам защо му е на господаря още един негър! – заяви Дайна, като разглеждаше новодошлото с недружелюбно око.
– В никакъв случай няма да му дам да ми се пречка в краката.
– Пфу – казаха Роза и Джейн с крайна погнуса. – Да не се вестява пред очите ни! Просто да се чудиш на господаря защо са му притрябвали още от тия мръсни негри!
– Я си гледайте работата! Ти като че не си негърка, мис Роза! – каза Дайна, която помисли, че последната забележка се отнася до нея. – Вие да не се смятате за бели? Не сте никакви – нито черни, нито бели. По-добре е човек да е напълно чер.
Не е много приятно да се говори с подробности за първото измиване на толкова изоставено дете. Мис Офелия беше жена с умение, твърд характер и доста решителна. Тя понесе с геройско самообладание всички погнусяващи подробности, ако и видът ѝ да издаваше нейното отвращение, защото изпитанието, на което беше подложена, беше по-силно от нейните принципи. Но когато по гърба и по раменете на детето тя видя следи от камшик и белези от рани, незаличими доказателства за системата на възпитание, при която детето бе расло дотогава, сърцето ѝ се сви от болка.
Когато най-после я преоблякоха в чисти и прилични дрехи и я подстригаха, мис Офелия със задоволство забеляза, че дяволчето имаше вече по-човешки вид. В главата ѝ почнаха да зреят планове за възпитанието на момичето.
Тя седна пред нея и започна да я разпитва.
– На колко си години, Топси?
– Не знам, мисис – отвърна черното дяволче с усмивка, която откри зъбите му.
– Не знаеш? Нима никой не ти е казал на колко си години? А как се казваше майка ти?
– Никога не съм имала майка – отговори детето, като отново се засмя.
– Никога не си имала майка! Какво искаш да кажеш? Къде си родена?
– Никога не съм била родена – упорстваше Топси и отново се засмя така дяволски, че можеше да се помисли, че това странно създание е самият дявол. Но мис Офелия имаше здрави нерви, имаше опит и не можеше така лесно да бъде победена.
– Не бива да ми отговаряш така, дете мое – каза мис Офелия със строг тон. – Аз не се шегувам. Кажи ми къде си родена и кои са твоите родители.
– Никога не съм била родена – повтори момичето още по-решително. – Никога не съм имала нито баща, нито майка, нито нищо... Израснах у търговец на роби с още много други. Една леля Сю се грижеше за нас.
Детето явно говореше истината и Джейн избухна в смях:
– Нима не знаете, мисис! Има ги много такива; търговците ги купуват евтино, когато са малки, и ги отглеждат за продан.
– А колко време живя при последните си господари?
– Не знам, мисис.
– Една година ли? Повече или по-малко?
– Не знам, мисис.
– А за Господ чувала ли си нещо, Топси?
Детето погледна в недоумение, но се усмихна както преди.
– Знаеш ли кой те е създал?
– Никой, доколкото знам – отвърна детето и прихна да се смее.
Думите на мис Офелия явно я забавляваха, защото очите ѝ светнаха и тя добави:
– Никой не ме е създал. Аз, изглежда, сама съм поникнала.
