ДЯДО
Казвам се Ким Сангми. Корейка съм. Рожба на черен и размирен период за моята страна. Родена съм в годината Киехас, под знака на Глигана, в заможно семейство, на което никога не са му липсвали ориз или пари. Бедни интелектуалци, произхождащи от провинция Кионгсанг, по майчина линия. Начетени хора от старата школа, влюбени в книгите, литературата и безкрайните философски дискусии.
Семейството на баща ми произхожда от древните кралски земи в района на Пуйо. Има изискано родословно дърво, създадено от неизменно пресметнати бракове, които да носят богатство и реноме на неговите членове. Някога могъщ и богат род, който днес е разорен и живее на малобройните арпани, непрофукани от порока на хазарта в кръвта му.
А моето семейство беше плод от съюза на тези два рода, Ию и Ким, родено под знака на смутовете, събрало в едно огъня и водата, праволинейността и низостта, честността и лъжата. Стабилен съюз между дъщерята на патриоти и сина на колаборационисти.
Още от найранното ми детство атмосферата у дома беше заредена с драматично напрежение, чийто произход ми беше неизвестен. Сиви облаци, които във всеки момент можеха, подобно на тропическите порои, да се скупчат и избухнат. Тогава си мислех, че подчиненото положение, в което беше държана родината ми, е отговорно за вечно напрегнатата атмосфера, за непрекъснато виснещата над главите ни заплаха. Защото от 22 август 1910 година Корея беше престанала да съществува и бе превърната в провинция на японската империя при пълното безразличие на западните нации.
Кой в Париж, Лондон или Ню Йорк го беше грижа за трагедията, която преживяваше тази малка страна в Азия, граничеща с Китай и Япония? Обезкървен от десетилетия война, корейският народ не бе имал правото да избере съдбата си и трябваше да понася още тридесет и пет години, до края на Втората световна война през 1945 година, жестокото владичество на Япония и нейния император Хирохито, демоничен полубог, който не би се отказал от налагането на никое унижение или страдание, за да постигне целите си и да създаде огромна империя, съответстваща на утопията му.
Детските ми спомени са само несигурност и неформулирани въпроси. Като съвсем мъничка търсех в очите на майка ми светлинка, която да ме разсмее или да отговори на нуждата ми от обич. Докато наблюдавах миниатюрните черни зеници, полускрити под издължената извивка на клепачите, си представях, че гледам голям и дълбок кладенец. Потъвах в него, разтваряйки широко очи в мрака. Но майка ми никога не протягаше ръка към мен и светлината изчезваше все понадалече към дълбините, подобно на свещта на челото на миньор.
Понякога предусещах по въздишките ѝ, че би могла да ме обича. Имаше впрочем един период, кратък като проблясък, в който тя прояви жестове на обич, снаряжение, което отиваше на извивката на устните ѝ, и които тя надяваше с безразлична нежност.
„Ага! Заекът танцува в планината и тича ли, тича!“ Пръстите ѝ препускаха по бедротото ми, подскачайки, и аз се смеех. Знаеше да ми казва броилки, да гали вратлето ми, за да спя, и в периодите на най-строги ограничения, онези сладкишчета с мед и сусам, дето внезапно се разтапят в устатата с лек сладък послевкус. Но не знаеше да ме обича. Не ме обичаше. И никоя преструвка, колкото и мила да беше, не би могла да ме измами.
Това усещане от ранното ми детство се потвърди във възрастта, когато се запечатват първите спомени. Образът на майка ми беше заместен от лицето на баба ми, моята хал мони. Увита от сутрин до вечер в своя подплатен копринен чоне, аз не познавах друга гледка освен набръчкания врат на старата жена, пресечен от сребърна шнола. Здраво хваната за кръста ѝ и придържана от пелената, гледах над раменете ѝ светът да се върти около мен като въртележка. Само дето ми се струваше, че не аз, а другите се движат.
Скоро започнах да изпитвам на този òбичен гръб такова чувство за непобедимост, че майка ми взе да се дразни. И веднага забрани на клетата ми халмони да ме носи на конче. Аз пък не бързах да проговоря. Думите не идваха. Чувах ги, разбирах ги, но невидима стена ме отделяше от света. На света на мълчанието това му е хубавото, че не дава опора за гнева на другите. Тази ми способност да мълча и да преглъщам из- реченията, преди да са ми се изплъзнали, е найценното качество, което моята майка ми остави в наследство.
Та до четиригодишна възраст аз не произнесох и звук в напразно очакване майчините ми очи да се отворят най сетне и да ми разкрият тайната си.
Майка ми не ме презираше, не ме и мразеше. Още полошо, говореше ми любезно, без да показва каквото и да било чувство, като боравеше с нареждането и похвалата с такава съвършена студенина, че изглеждаше сякаш не е движена от никаква емоция. В нея студенината отвръщаше като ехо на огъня: изненадваше с гневни решения, а после обезсърчаваше, затваряйки очи и устни като крепост, чиито мостове се вдигаха. И докато бързинатата на движенията ѝ подсказваше за енергичен и пламенен характер, отегчението в погледа издаваше страховит отказ от съществуване. Великолепна птица, затворена в невидима клетка, която във всеки момент би могла да отлети и да преоткрие радостта от живота, но изправена пред все същите решетки, падаше безучастна на пода.
Баба ми, тъкмо напротив, беше тиха и нежна жена, чиято единствена обща черта с майка ми беше изключителната сръчност на ръцете. Вечер халмони плетеше украшения от копринени конци. Талантът ѝ бил забелязан от интенданта на императорския дворец, където била отишла да се учи между четирите стени на женското отделение още когато била девойка. Начинът ѝ на изразяване се променил и добил благородни нюанси. Изреченията ѝ завършвали с чуруликане като на хванато в капан врабче. Тя умеела да боядиса и изпреде конеца, да го пресече и извие и да оформи в шепатата си онова кълбо от пъстроцветни нишки, което чак в последния момент, след дълги дни на работа, се превръщна, само като дръпнеш едно ко̀нче, в пеперуда, костенурка или цвете…
