3
Отначало Джо изобщо не очакваше, че ще ѝ се размине. Анджела Уонг беше прекалено популярна, прекалено влюбена в живота си, за да може някой да повярва, че би изчезнала по своя воля. Но когато първите няколко дни изминаха, без никой да почука на вратата ѝ, тя започна да се пита дали е възможно никой да не разбере какво е направила. Дните се превърнаха в седмици. Седмиците станаха месеци. А после минаха годинии изглеждаше, че миналото може би ще си остане погребано – лоша игра на думи, но все пак вярно.
Когато все пак я настигна, Джо може и да не беше изненадана, но беше абсолютно неподготвена. Защото какво всъщност може да подготви човек за затвора? Нито филмите, нито телевизията, които са предназначени за развлечение и приятно стимулиране на въображението. Реалността на затвора – мрачен, еднакъв, изпълнен с ненамаляващ страх да не те нападнат – е страховита. Първите ѝ две седмици в началната килия – самостоятелна, със собствена мивка и тоалетна – сега ѝ приличат на истински лукс в сравнение с кошмара, който преживява в момента. Кошмарът, известен и като „общи части“.
„Добре дошла в „Пъкъла“.“
Психоложката П. Мартин е права, че в крилото с максимална сигурност има повече надзиратели. Но повечето пазачи не означават по-голяма безопасност, особено когато спиш в претъпкано място, в което всеки е в кофти настроение, особено надзирателите. Макар че „Хейзълуд“ съвсем не е претъпкан, ремонтът на двете крила е причина другите три да станат претъпкани до пръсване и затворничките, за които няма място, са прехвърлени в голяма всекидневна стая, преобразена в общи спални. Това е най-лошият сценарий за всеки живот в затвора.
Всякакви очаквания за уединение са се стопили. Всекидневно стават сбивания. Редовно се крадат лични вещи. Заплахата от насилие виси във въздуха като буреносен облак. Не е нормално петдесет пораснали жени да спят толкова близо една до друга. В голямата стая има двадесет и пет двуетажни легла, наредени в редици по пет. От постоянния шум стаята изглежда по-малка, отколкото е, а упоритият мирис на пот и пърдене създава усещане за клаустрофобия.
Надзирателката завежда Джо до двуетажно легло в ъгъла в дъното, далеч от вратата. Докато минава, жените я гледат и тя се старае да запази изражението си неутрално, та никой да не си помисли, че е слаба или враждебно настроена – тук и едното, и другото са еднакво лоши. Джо осъзнава, че изглежда малко по-различна от останалите. Черната ѝ коса е направена на кичури, които струват цяло състояние. Зъбите ѝ са идеални. Няма татуировки на лицето си – всъщност няма никъде. Навън не е била част от банда, не се е забърквала и с наркотици. И за разлика от повечето жени тук, сега за първи път я затварят където и да било. Може да е облечена със същите сиви парцали като всички останали, но изобщо не е като тях и ѝ личи.
Тя е девственица, що се отнася до затворите. И жените го подушват.
– Тук си ти – казва равно надзирателката и се спира пред двуетажното легло. На горния матрак има пуловер, а на долното легло са отворени две окъсани списания. Джо не е сигурна кое от двете е свободно.
– Горе ли съм или долу? – пита тя. Надзирателката свива рамене и се обръща към вратата.
– Не знам. Питай съквартирантката си.
Едра бяла жена на неопределима възраст – някъде между тридесет и петдесет, толкова може да предположи Джо – се доклатушква до тях. Сигурно тежи доста над сто и петдесет и докато се приближава, Джо усеща полъх на киселата миризма на тялото ѝ. На главата ѝ е събран рошав кок от суха изрусена коса, подчертавайки дългите десетина сантиметра тъмнокафяви корени. Жената няма видим врат – това, което някога е било шия, сега е закрито от огромна двойна брадичка. Веждите ѝ са нарисувани на тънки черни черти и когато вижда Джо, се сбърчват. На всеки от подобните ѝ на наденички пръсти има татуирани букви. На дясната ѝ ръка пише КРАЙНА. На лявата – ВЕСЕЛБАТА.
„Край на веселбата.“ Точно така.
