ПЪРВА ГЛАВА
Хиляда осемстотин и първа година. Току-що се завърнах от посещение у своя хазяин – единственият съсед, който ще смущава уединението ми. Този край е наистина красив! Не вярвам, че бих могъл да избера по-откъснато от светската суетня кътче в цяла Англия. Идеалният рай за един мизантроп – и двамата с господин Хийтклиф сме такава подходяща двойка за споделянето на тази пустош! Славен човек! Едва ли има представа с каква топлина се изпълни сърцето ми, когато, докато яздех по хълма към него, забелязах как черните му, изпълнени с подозрение очи се оттеглиха под надвисналите вежди и как, докато съобщавах името си, пръстите му с пламенна решителност потънаха още по-дълбоко в пазвата на жилетката му.
– Господин Хийтклиф? – попитах го аз.
Той кимна.
– Господин Локууд, вашият нов наемател, господине. Имам честта да ви посетя възможно най-скоро след пристигането си, за да изразя надеждата, че не съм ви причинил безпокойство с настойчивото си желание да се настаня в „Тръшкрос Грейндж“: вчера разбрах, че сте изпитвали някакви колебания…
– „Тръшкрос Грейндж“ е моя собственост, господине – прекъсна ме сопнато той. – Не бих позволил на когото и да ило да ме обезпокои, ако съм в състояние да го предотвра тя. Влезте!
Последната дума беше процедена през стиснати зъби с тон, който ясно казваше: „Вървете по дяволите!“. Дори портата, над която хазяинът ми се беше надвесил, не помръдна в подкрепа на поканата му и мисля, че именно това обстоятелство ме накара да остана: изпитвах любопитство към този човек, който изглеждаше по-саможив и от самия мен.
Когато видя, че гърдите на коня ми се притискат право в оградата, той протегна ръка да откачи веригата от портата, после навъсено пое пред мен по високата павирана пътека. Влязохме в двора и извика:
– Джоузеф, отведи коня на господин Локууд и донеси вино.
„Предполагам, че с това се изчерпва всичката прислуга на това място“, мина ми през ума при тази двойна заповед. „Нищо чудно, че между плочите е прорасла трева и живият плет е подкастрян единствено от говедата.“
Джоузеф беше възрастен, всъщност, не – стар, вероятно дори много стар човек, въпреки че бе як и жилав.
– Бог да ни е на помощ! – изсумтя недоволно той, докато поемаше юздите на коня ми и междувременно кисело оглеждаше лицето ми. Това ме накара великодушно да предположа, че старецът най-вероятно се нуждае от божествена намеса, за да смели вечерята си и че благочестивото му възклицание няма нищо общо с неочакваната ми поява.
Домът на господин Хийтклиф се нарича „Брулени хълмове“. „Брулени“ е значимо тукашно прилагателно, даващо описание на суровите атмосферни условия, на които е изложено имението по време на буря. И наистина, там горе сигурно по всяко време се радват на неспирно свежо, ободрително проветряване: човек може да се досети за силата на фучащия над зъберите северен вятър по силно наклонените стволове на няколкото хилави ели в единия край на къщата и по редицата сухи трънаци, протегнали мършавите си клони в една и съща посока, подобно на ръце, просещи милостиня от слънцето. За щастие, архитектът се бе оказал достатъчно предвидлив да направи сградата солидна: тесните ѝ прозорци са разположени дълбоко в стените, а ъглите са укрепени с големи, издадени навън каменни блокове.
Преди да прекрача прага, се спрях да се полюбувам на щедрото изобилие от чудновати релефи, обсипали фасадата на дома и особено участъка около главния вход, над който насред огромния брой ронещи се грифони и безсрамни момченца различих датата „1500“ и името „Хертън Ърншоу“.
С удоволствие щях да направя няколко коментара, както и да помоля навъсения домакин да ми разкаже накратко историята на това място, но държанието му на входа ми подсказваше, че или трябва да побързам да вляза, или да се омитам оттук, а аз нямах желание да засилвам допълнително нетърпението му, преди да съм разгледал неговото свещено убежище.
