БАЛНАТА ЗАЛА се пръскаше по шевовете от автори и фенове. Те седяха по стъпалата, подпираха се на стените или се бяха настанили в скутовете на приятелите си. Умело подбраните участници в панела – умни, талантливи хора, обърнали надолу с главата максимата от детството си, че трябва да бъдат виждани, но не и чувани – задържаха вниманието на публиката. Те включваха Алис Дънлоп, или Дикси Бартън; Милдред Прим, седемдесетгодишна британка и възпитаничка на Кралската академия за драматично изкуство, използваща ироничното си за любовния жанр моминско име , чиито вманиачени почитатели бяха запалени по прочутата поредица „Шотландски боец“, която тя разказваше от близо двайсет години; и Рон Стъдман . Рон беше един от малцината разказвачи на любовни романи, които се наслаждаваха на вниманието, защото искаше хората да знаят, че дори и да си мъж на средна възраст със стремително разширяваща се талия и също толкова стремително оредяваща коса, пак можеш да бъдеш секс символ, стига да си надарен. А неговата дарба беше гласът му, заради който феновете му го обичаха.
В момента тълпата целуваше нозете на Рон. Група жени на предния ред му подсвирнаха закачливо, когато той заговори с най-известния си глас: този на сексапилния ирландки вампир на име Шеймъс.
Суони беше отметнала всички въпроси, които Марк я беше помолил да зададе. Защо според вас аудиокнигите изживяват бум в момента? Как се подготвяте за записването на дадена книга? Какъв е най-удачният подход за записването на секс сцена? Защо хората, които изобличават псевдонима на някой разказвач, трябва да бъдат публично линчувани и отлъчени? Беше време да приключват, затова зададе на участниците в панела въпрос, който щеше да им даде последна възможност да блеснат. Защо любовните романи са толкова популярни? Докато изслушваше отговорите на всеки от участниците, Суони се оживи. Беше си свършила работата, и то добре. Марк щеше да е щастлив, а организаторите щяха да останат доволни. Очакваше с нетърпение да прекара нощта с Адаку, която заслужаваше да бъде възхвалявана – заслужаваше всяка проклета частица от успеха, на който се радваше в момента.
Рон беше последният участник в панела, който отговори, и типично в свой стил, не разочарова публиката.
– Жените откриват пределите на удоволствието си. Срамът е отживелица! Хепиендът е възможен. Даже не е изключено да седи точно пред очите ви! – При тези думи той намигна на публиката.
– Добре – обърна се Суони към присъстващите. – Благодаря на участниците в панела за прозренията им. Разполагаме с още няколко минути, така че нека ги посветим на въпроси.
Една от жените на предния ред скочи на крака и попита Рон дали би се подписал на гърдите ѝ. Разнесоха се скандирания. Рон с охота ѝ угоди.
Друга жена, седяща няколко реда по-назад, взе микрофона.
– Привет. Мисля, че говоря от името на всички ни, като питам: Кой е Брок Макнайт? – Публиката нададе одобрителни възгласи. – Сериозно! Трябва да разберем.
Рон се престори, че закопчава устните си с цип, а останалите участници в панела поклатиха глави.
Следващият въпрос също се отнасяше за Брок Макнайт. Както и по-следващият. Тогава Суони се намеси:
– Някакви въпроси, които не са свързани с Брок Макнайт?
Някой имаше въпрос към нея:
– Вие разказвате ли любовни романи?
– Не. – Осъзна, че е прозвучало по-троснато, отколкото е възнамерявала. Тя си придаде сияйно изражение и посочи панела. – Оставям тази работа на професионалистите.
– Суони поема сложните книги – обади се Рон. – Онези, до които никой друг не може да се домогне. Фентъзита с триста герои, военни саги с двайсет различни акцента, класиките, найзначимите тухли. Колкото по-дълги и дебели, толкова по-добре за нея, всичките ги е минала.
– И тя така каза – подметна Суони и публиката се разсмя. Отдавна беше разбрала, че е хубаво да я изпрати със смях: така я беше учила Бла-Бла. – Добре, а сега защо не аплодираме за последно нашите прекрасни...
Тогава забеляза как една млада, накъдрена с маша блондинка стана и приглади красивата си, тънка свободна рокля.
– Съжалявам, народе! Едно съвсем бързо въпросче? – провикна се тя. Суони хвърли поглед на часовника на стената в дъното, докато микрофонът пътуваше към нея.
– Много благодаря – рече тя. – И страшно ви благодаря, че отделихте от времето си, за да дойдете да поговорите с нас? – Говореше със силен, провлачен южняшки акцент. Беше толкова тежък, че за секунда Суони се зачуди дали момичето не се преструва – говореше високо и носово и имаше склонност да завършва изреченията си с въпросителна интонация. – Хм, въпросът ми е...? Какъв е най-добрият начин да влезеш в индустрията?
– Мога да ви дам повече информация на щанда – отговори Суони, – но след като сте готова с черновата на книгата си, трябва да започнете да мислите за аудио...
– О, не! – изкиска се момичето. – Аз не съм авторка! Аз съм актриса?
Суони се запъна, а мозъкът ѝ даде на късо. Рон пое нещата в свои ръце.
– Е, първото, което трябва да направите – каза той, като се наклони към микрофона и превключи на ирландския си вампирски глас, – е да се срещнете с Шеймъс след панела.
– Рон – скастри го Суони, – как не те е срам! – Публиката се разсмя. – Добре, благодаря на всички ви, че...
– Така де, много обичам да чета? – Момичето затъкна косата си зад ухото и продължи: – И ходя на уроци по актьорско майсторство в Ел Ей? – О, господи. Беше им се натресла една от онези, които не толкова питаха, колкото коментираха. – И, хм, де да знам, просто ми звучи като идеалната работа?
И този път някой от участниците в панела се притече на помощ на Суони, освобождавайки я от задължението да отговаря.
– Така – поде Милдред, – отнася ли се до хората, които мислят, че тази професия е подходяща за тях, аз лично им препоръчвам да отидат в стая без прозорци и да зачетат някоя книга на глас, като при всяка допусната грешка се спират и започват наново от началото на изречението. Правете това в продължение на осем часа и вижте дали все още смятате, че разказването е идеалната работа.
Публиката се разсмя. Суони благодари мълчаливо на Милдред, задето беше поставила момичето на мястото му с доза реализъм.
– Така като ви слушам, осъзнавам – продължи – продължи! – момичето, – че ще е доста яко да разказвам любовни романи.
Нездравото любопитство на Суони надделя – все едно намаляваше скоростта, за да позяпа, докато подминава автомобилна катастрофа.
– Защо?
– Ами мога да използвам актьорските си умения, за да вдъхвам надежда на хората?
– Как?
– Като... направя това, което току-що казах? Като се занимавам с любовни аудиокниги? Няма ли да е страхотно да помогна на света да узнае, че любовта винаги намира начин, че всичко ще се нареди и че наистина можем да живеем щастливо до края на дните си?
Суони се стегна и се помъчи да не звучи снизходително:
– Би било чудесно, ако беше вярно, но... по-добре да приключим дотук.
Момичето направи очарователна нацупена физиономия.
– Май някой има нужда от малко такава надежда, а?
Това вече преля чашата.
– Аз имам надежда. Истинска, а не фалшива. Любовните романи представляват чудесно бягство, но... – Суони направи кратка пауза, категорично недостатъчна, за да осмисли дипломатическите последици от това, което се канеше да каже, после продължи: – Вижте, разбирам, че искате да дадете нещо на хората; да им дадете истината. Тогава бъдете откровена с тях. Любовните романи не са истинският живот, любовта не ви е дарена от бога, да бъдете актриса, няма да направи живота ви по-добър – всъщност може и да го съсипе, а хепиендът е пълна глупост.
Някой ръкомахаше трескаво в дъното на балната зала – жена с клипборд, носеща тениска с логото на конференцията. Тя потупа часовника си с жест, който се стори на Суони като излязъл от водевил. И именно това я накара да се окопити.
Тя зарея поглед към притихналата публика – думите ѝ бяха надвиснали над залата като задушаваща прах, избълвана от вулкан. Мамка му. Направи отмерена пауза.
– По-рано чух някой да го казва на основния етаж и не можах да повярвам на ушите си. Така де, вие какво мислите? Пълна глупост ли е хепиендът?
– Не!
Отново ги беше запленила.
– Съжалявам, не мисля, че ви чуха на снобския павилион! Глупост ли е?
Залата се изпълни с едно гласовито, кънтящо:
– НЕ!!! – Присъстващите започнаха да ръкопляскат и да скандират. Още един от изпитаните съвети на Бла: спечели публиката на своя страна. Суони надвика аплодисментите:
– Отново благодаря на участниците в нашия панел и не забравяйте, че през следващия час ще раздаваме автографи на щанд две хиляди сто осемдесет и шест! Пожелавам ви прекрасен ден!
