Със своята сбръчкана кожа, беззъба уста и тромава, поклащаща се походка гигантските слонски костенурки на пръв поглед сякаш няма на какво да ни научат относно красивото стареене. Те живеят на далечните Галапагоски острови – вулканичен архипелаг в Тихия океан, чието име идва от старата испанска дума galápago, означаваща „костенурка“. Тези тромави влечуги достигат тегло над 400 килогра¬ма и минават десетилетия, преди да достигнат зрялост със своята диета от листа и лишеи.
Галапагоските острови се прочуват, след като Чарлз Дарвин ги посещава през 1835 г., а уникалната им флора и фауна вдъхновяват неговата теория за еволюцията чрез естествен подбор. Гигантските костенурки са сред многото необичайни животни, които среща, и той събира няколко екземпляра, за да ги върне в Англия за по-нататъшни изследвания. Една от тях, Хариет, става най-старата костенурка с документирана възраст – тя умира от сърдечен удар чак през 2006 г. на почтената възраст от 175 години, надживявайки Дарвин с повече от век.
Но не впечатляващото дълголетие е най-интересното, що се отнася до тяхната биология. Може да се каже, че екстремно дългият им живот се дължи на бавния темп на съществуване, а не на някакви специални способности – както една свещ, горяща двойно по-слабо, ще гори два пъти по-дълго. По-интригуващо е, че те, както някои други водни и сухоземни костенурки, риби, саламандри и още шепа странни създания, демонстрират така нареченото „пренебрежимо стареене“, тоест пренебрежимо малка загуба на капацитет с напредването на възрастта.1 При такива организми минаването на годините не оказва явно въздействие върху подвижността и сетивата, нито предизвиква спад в плодовитостта. Хариет е също толкова пъргава на 170 години, колкото и на 30, по време на царуването на кралица Виктория. Което ще рече не много, защото все пак е гигантска костенурка.
Ние, хората, не сме такива късметлии. С остаряването ставаме немощни и набръчкани, а здравето ни се влошава. За да обясним нагледно разликата, нека видим как рискът от смъртност се променя с времето. При костенурките той остава горе-долу постоянен с възрастта: след като достигнат зрялост, те имат приблизително 1-2% шанс да умрат всяка година. При човека, за разлика от тях, рискът се удвоява на всеки осем години.2 Отначало статистиката не е чак толкова лоша: на 30-годишна възраст вероятността да умрете през текущата година е под 1 на 1000, но бързо нараства. На 65 години вече се равнява на 1%, на 80 години – на 5%, а от онези, които „чукнат“ 90, само петима от всеки шест успяват да отпразнуват 91-вия си рожден ден. Някои проучвания сочат, че кривата се изравнява след 105-годишна възраст, тоест, че технически погледнато, изключително дълголетните хора може би спират да остаряват. Но дотогава шансовете за смърт вече са около 50% годишно и те вероятно биха желали кривата да се е изравнила малко по-рано.
Ние сме в добра форма сравнително дълъг период – пет или шест десетилетия, през които рискът от смърт, болести и увреждания е сравнително нисък, преди рязко да се покачи с настъпване на старостта. Всички остаряваме и в течение на този процес придобиваме опит и мъдрост, но би било добре, ако го правим и със стил. Откакто свят светува, стареенето е естествена част от живота и предизвиква в нашето съзнание редица асоциации, не всички непременно негативни. Но от биологична гледна точка най-добрата (и определено най-проста) дефиниция на стареенето е експоненциалното нарастване на смъртността и немощта с течение на времето.
Съгласно тази дефиниция костенурките не стареят – те буквално са без възраст. Съответно и терминът „пренебрежимо стареене“ понякога се заменя с друг, по-привлекателен, а именно „биологично безсмъртие“. Как успяват костенурките да не остаряват с времето? И бихме ли могли ние, хората, с помощта на науката, да последваме техния пример? Съвременните проучвания, особено през последните няколко десетилетия, бележат огромен напредък както в разбирането на процеса на стареене, така и в способността за въздействие върху него. Той влияе върху нашия организъм на всяко ниво, от молекули и клетки до органи и цели системи. Нека разгледаме биологичните последици от напредването на възрастта и как тяхното разбиране може да доведе до пълна трансформация на медицинските грижи.
Стареенето е водещата причина за смъртта и страданията по света. На пръв поглед твърдението може да звучи нелогично, но ако разгледаме биологичните аргументи зад него, изводът става неизбежен. С годините телата ни подлежат на добре познат набор от промени – като започнем от повърхностните, като побеляването на косата, бръчките и издължаването на носа и ушите, и стигнем до драматичните – като слабостта, загубата на памет и риска от смъртоносни заболявания. Ако шансовете за смърт се покачват толкова стремглаво с възрастта, то това се дължи на бързото и синхронизирано нарастване на вероятността от заболявания. Дори ако се отнасяме спокойно към мисълта за самата смърт – в края на краищата всички трябва да си отидем от този свят, – то същото не важи за годините на страдания заради увреждания и недъзи, които несъмнено бихме предпочели да избегнем.
С всяка допълнителна година живот рискът от рак, сърдечни заболявания, инсулт, деменция и много други ужасни болести нараства неумолимо. Лекарите и учените наричат всичко, което увеличава шансовете ни да заболеем, „рисков фактор“ – неща като пушене, наднормено тегло, обездвижване и т.н. Но основният фактор, без значение колко здравословно живеете, е самото остаряване. Един 80-годишен човек е 60 пъти по-вероятно да умре от 30-годишния.3 Той също е 30 пъти по-вероятно да получи рак и 50 пъти по-вероятно – сърдечни заболявания. Наличието на високо кръвно налягане увеличава риска от инфаркт два пъти4, а фактът, че сме на 80, а не на 40 – десет пъти. Деменцията е изключително рядка до 60-годишна възраст, но след това рискът от нея се удвоява на всеки пет години, по-бързо дори от нарастващия риск от смърт. Поне от гледна точка на заболеваемостта е по-добре е да сте 30-годишен, затлъстял, пиещ и пушещ като комин, отколкото 80-годишен, водещ безупречен начин на живот.
Крайният резултат от всички тези синхронизирани нараствания на рисковете е тежкото бреме на болестите. Половината от хората на 65 години имат две или повече хронични заболявания. Средностатистическият 80-годишен човек страда от около пет различни неразположения и приема още толкова различни видове лекарства за тях. Популярната фраза „да умреш от старост“, строго погледнато, не е правилна, но тези недъзи в крайна сметка се развиват и прогресират до степен, при която един от тях става достатъчно тежък, за да отнеме живота ни.
В организма настъпват и промени, които правят заболяването по-лесно и драстично влошават протичането му. Така например с напредване на възрастта имунната система отслабва и губи ефективност в борбата с инфекциите. Пристъпът на грип, който поваля един младеж за седмица в леглото, може да означава край за един пенсионер. По същия начин счупената кост за младия човек води просто до месец досадно куцане с гипсиран крак, а за по-възрастния – до продължително залежаване и драстична загуба на мускулна маса, която прави завръщането към нормално съществуване трудно или дори невъзможно.
И накрая, има симптоми, които бавно, но упорито подкопават качеството на живот: загуба на остротата на ума, забравяне и нарастваща тревожност, клонящи към деменция; намаляване на мускулната сила, състояния като ревматизъм и артрит, които намаляват способността ни да се придвижваме и да вършим нещата сами, а също смущаващи и неудобни промени като импотентност или неспособност да задържаме урината си. Дори ако нямаме по-сериозна диагноза, взети заедно, те унищожават нашата независимост и самочувствие, насладата от живота и приноса към обществото с напредване на годините.
Ние сме свикнали да разглеждаме всеки елемент от този списък с дисфункции като отделно състояние, до голяма степен независимо от останалите. Съответно и подходът ни към медицината е да третира отделните заболявания. Прилагаме лекарства и операции за рака и сърдечните заболявания, поставяме ваксини за предотвратяване на инфекциите и осигуряваме домашни грижи, патерици и бастунчета за немощните възрастни хора.
Същевременно пренебрегваме изцяло първопричината, а именно самия процес на стареене.
Универсалността на стареенето означава, че то има огромни последици: представете си само драстичния му ефект върху отделния индивид, като намаляване на независимостта и качеството на живот, съчетани с грозящия го риск от болести и смърт, а после го умножете по броя на милиардите хора по света. И тук не става дума само за самите възрастни, но и за близките и роднините, които на даден етап трябва да се грижат за тях. Явлението отеква в цялото общество и дава отражение върху всички аспекти на ежедневието ни.
На Земята всеки ден умират около 150 хиляди души, като над 100 хиляди от тях умират от старост.6 Това означава, че в световен мащаб застаряването е причина за над две трети от смъртните случаи, а в богатите страни делът надхвърля дори 90%. Десетки милиони хора страдат години и десетилетия наред, тъй като здравето им се влошава. Едно природно бедствие с подобни мащаби би било абсолютно безпрецедентно. Биха се предприели незабавни международни инициативи за подпомагане на бедстващите дори ако успехът не е гарантиран. Ако проблемът внезапно възникнеше в неостаряваща до момента цивилизация, тя щеше да положи херкулесови усилия, за да го реши възможно най-скоро.
