Глава 7
...
Едва в четвъртък събрах сили да кажа на Линдзи, че не искам да ходя на вечерята у Тад с Портър Суифт.
Всичко започна, когато я попитах дали знае за някой фитнес близо до офиса, където мога да се запиша. Вече месец не бях изпълнявала дневните си упражнения от програмата на моя „Лейди Фитнес“, който посещавах редовно в Хоумуд, и се боях, че всяка минута мускулите на новото ми тяло ще откажат и напълно ще провалят прикритието ми. Само след четири дни работа за Тери Джордан установих, че съм се върнала към някои от старите си хранителни навици, с които преди се утешавах, криех шоколадов десерт „Целувките на Хърши“ в чекмеджето на бюрото си и всяка вечер изяждах по една купа картофено пюре преди лягане – правех кратерче в средата на пюрето, запълвах го с разтопено масло и поглъщах кашата под завивките в шатрата си.
Линдзи попита какви упражнения предпочитам и когато споменах тренажора за тичане и тежестите за ръце, тя ме погледна, сякаш бях казала, че се упражнявам под ръководството на Джак Лалан.
– Това е малко ретро – каза тя, но по такъв начин, че не разбрах дали „ретро“ означава добро или лошо. – Защо не дойдеш с мен в четвъртък на крав мага? Страхотно е.
По време на тренировката усетих, че изгарям всички калории, които бях поела през седмицата с шоколадовите целувки, и научих, ей така между другото, как да обезвредя всеки терорист, когото бих могла да срещна на прибиране към къщи. В луксозната съблекалня се постарах да следвам етикета от моя фитнес и да гледам встрани, което бе трудно, защото Линдзи стоеше точно до мен и ми подаваше менюто за предстоящата си вечеря, напълно гола, което явно не я притесняваше по никакъв начин.
Беше ми още по-трудно да не гледам, защото се оказа, че строгите черни дрехи на Линдзи са прикривали някои забележителни физически атрибути.
Гърдите й например бяха толкова повдигнати, че имаше много повече плът под зърната й, отколкото над тях. Това нормално ли беше за двайсетинагодишните жени, запитах се аз? Имах предвид за тези от тях, които не бяха по снимките в списанията, озовали се по някакъв странен начин под леглото ни, от страната на Гари. Не можех да си спомня, но контрастът с моите собствени гърди, които досега смятах за едно от най-големите си достойнства, ме накара да потръпна и да се свия от срам.
Линдзи имаше и някои зашеметяващи татуировки – водно конче на рамото, змия на бедрото и нещо, което приличаше на логото на Министерството на земеделието – извиващи се линии, над цепката на дупето си, които изглеждаха още по-ярки на фона на прозрачната й бледа кожа. Цветовете на татуировките й бяха единственото по-изпъкващо нещо сред цялата бледност: зърната на гърдите й бяха много бледорозови, а пубисното й окосмяване бе просто тънка ивица прасковен мъх.
– Алис... – каза тя.
– Хъм...? – измънках разсеяно аз, напъхала глава в шкафчето си, като се преструвах, че ровя за сутиена си, който висеше на видно място до пуловера ми.
– Какво според теб да направя за десерт в събота? Мислех си да опитам да приготвя онзи крушов пай, който Тад яде в „Крафт“.
Извадих сутиена си от шкафчето и се превих, за да си го сложа, като се опитвах да не изглежда, че се крия от погледа на Линдзи, докато всъщност правех точно това.
– Но като се замисля – продължи Линдзи, слагайки ръка на кръста си, точно до индиговата змия, – може би е по-добре да направя нещо по-простичко като крем брюле.
Канех се да отговаря, че да направиш крем брюле, е всичко друго, но не и „простичко“, когато Линдзи изпищя и посочи с ръка към слабините ми:
– Леле! Какво е това?
Погледнах надолу. Да не би да ми беше дошъл цикълът? Или бе видяла белезите от стрии? Дали всички тези картофени пюрета не бяха изчакали до този момент, за да се насложат като слой мазнина по корема ми?
Но не, въпреки цялото тъпчене през последните няколко дни, коремът ми все още бе стегнат от изминалата година усилни упражнения.
– Тази джунгла там долу? – изпищя отново тя. – Почти стига до коленете ти!
– О – казах аз. – Ами...
– Така ли ходят там, където си била?
– Където съм била?
– Там, където си пътувала. Нали така каза на Тад онази вечер.
– А, да, вярно.
– Значи там си ходят така, естествени? – притисна ме Линдзи. – Къде си била, в Третия свят?
– Нещо такова – отвърнах аз. Според стандартите на Манхатън Ню Джърси лесно можеше да се сметне за страна от Третия свят.
– Трябва да направим нещо за това, преди да се забиеш с Портър – каза Линдзи.
– Какво да направим?
Сигурно съм имала ужасено изражение и неволно се отдръпнах назад, защото тя се разсмя и каза:
– Не се тревожи, няма да те обръсна с бръснач тук, веднага. Но утре, след работа, ще те заведа при моята козметичка Йоланда за една бразилска маска.
– Бразилска маска?
Опитах се да си представя какво е това, но никога не бях ходила в Бразилия, не познавах нито един бразилец, нямах представа каква е тенденцията в пубисното им оформление и в главата ми имаше само някаква смътна представа за нещо във формата на бикини. Каквото смятах, че е моето – досега.
– Като мен! – извика Линдзи и за да не би да пропусна случайно гледката, посочи настоятелно с ръце към интимните си части с жест, с какъвто момичетата на късмета представят в телевизионните програми голямата награда – лъскав буик например.
– О – казах аз, поглеждайки към тясната ивица на Линдзи. – Не знам...
– Трябва да си направиш такава прическа! – заяви тя. – Никое момиче в Ню Йорк вече не ходи естествено окосмено. Портър ще бъде шокиран.
Приятелят на Тад. Събота вечер. Облечена или не, окосмена или изскубана, не можех да позволя това да продължи и миг повече.
– Линдзи, с Тад бяхте много добри с мен и наистина ще се радвам да станем приятели, но не проявявам интерес да се „забивам“ с Портър.
Линдзи ме погледна смаяно, поставила ръце на кръста си, сякаш й бях казала, че наскоро съм дошла от планетата Ксенон.
– Но Портър е страхотна партия – каза тя накрая.
– Не мога да го направя – започнах аз, търсейки отчаяно някакво оправдание. Защото... ние, ксенонците, нямаме право да се събираме със земляни? – Всъщност трябва да ти призная нещо. Има един мъж...
– Ти каза, че нямаш приятел.
Сега дори истината ми създаваше проблеми.
– Той не ми е точно приятел. Просто някой, с когото... се забих случайно. Сещаш се, онзи с алармата. Джош.
Линдзи поклати глава и присви устни. Най-накрая каза:
– Не ти вярвам.
Без дори да се опитвам, я бях убедила, че съм на двайсет и няколко години. Че не съм правила нищо по-отговорно и по-важно в живота си от това да пътувам с раница из България или някоя друга страна, в която не си правят кола маска на пубиса. Но в това не успях да я убедя.
– Вярно е – казах аз.
Тя ме гледа няколко секунди, после накрая кимна и каза:
– Добре, докажи го.
– Да го докажа? – изсмях се насила. – Как се предполага да го докажа?
Тя бръкна в шкафчето си, извади чантата си, взе телефона си и ми го подаде.
– Обади му се. Веднага. Хайде, направи го.
Не взех телефона.
– И какво да му кажа?
– Покани го на вечеря в събота. У Тад. Ако наистина сте се забили, както твърдиш.
Поколебах се, отчасти, защото не бях съвсем сигурна какво означава да сме се „забили“. Среща? Или вече да сме правили секс? Да сме си дали обет за вечно обвързване? Както и да е, реших аз, бях готова на всичко, за да се отърва от сляпата среща с приятеля на Тад.
– Добре – съгласих се аз. – Но трябва да му се обадя от моя телефон.
– Защо?
Защото не му знам номера. Защото имах големия късмет да се сетя, че бе записал номера си в телефона ми, който сега извадих от чантата си, докато измислях оправдание.
– Защото няма да вдигне, ако му се обадя от непознат номер – отговорих аз. Най-накрая намерих Джош в указателя си, поех си дълбоко дъх и натиснах копчето. Линдзи стоеше надвесена над мен, все още гола, със скръстени на малките си гърди ръце. Слушах как телефонът звъни и се молех да се включи гласова поща.
Вместо това чух гласа на Джош.
– Добре, разбирам – каза той.
– Аз съм Алис – казах аз. Явно бе очаквал друг да му се обади.
– Знам. Казвам ти, че разбирам защо ме отряза онази вечер.
– Не можах... – започнах аз.
– Знам.
– Мислех си за теб – казах откровено. Имаше нещо в него, което ме накара да му кажа истината.
– Хубави неща, надявам се.
Разсмях се.
– Понякога.
– Всичко е наред – каза той. По телефона гласът му звучеше толкова топъл, колкото бяха изглеждали очите му на Нова година. – Сега си тук.
– Да – отвърнах аз. – Тук съм.
Стоях с телефона, притиснат до ухото ми, взирах се в оранжевото метално шкафче и мислех за него, докато Линдзи, която напълно бях забравила, че ми виси над главата, се прокашля, за да ми напомни за задачата ми.
– Новата ми приятелка Линдзи от работата иска да те покани на вечеря в събота вечер.
– Имаш работа.
– Да.
– Къде?
Линдзи започна да барабани нервно с пръсти по бледите си бедра.
– Ще ти кажа в събота. Ако решиш да дойдеш. Ако си свободен. А вероятно не си..
– Не съм – каза той.
– О, добре – казах аз, въпреки че за моя изненада установих, че съм разочарована.
– Добре? Значи всъщност не искаш да идвам?
– Искам. Мислех си, че просто може би няма да ти е по вкуса.
Линдзи ме сръга със съвършено оформените си пръсти и аз се извърнах с гръб към нея.
Дали хората все още казваха такива неща като „да ти е по вкуса?“ Колко още пъти щях да се показвам като пълна идиотка?
– По вкуса ми е да те видя – увери ме Джош. – Ако може да си тръгнем от вечерята малко по-рано, мога да отида на другото място и по-късно. Харесваш ли рок музика?
Знаех, че правилният отговор е „да“. Но му казах истината:
– Не.
Той се разсмя.
– Мой приятел има група и ще свирят в един клуб в центъра на града; казах му, че ще отида да го слушам. Какво ще кажеш, да дойда на вечерята с теб, а после ти да дойдеш в клуба с мен.
– Добре тогава – съгласих се аз.
И после затворих и останах така, потънала в мислите си, забравила за Линдзи и за всичко друго наоколо.
Имах среща. За първи път от почти четвърт век.
