Така се утешава вдовец. Някъде далече, в чужите страни, безутешните (да бе!) рицари плачели и ридаели, когато любимата им умирала, покрусени (да бе!) пишели скръбни епитафии, отивали в манастир – а нашият мужик дори и не мислел да скърби. Изпитвал странно облекчение, странна свобода, пред него се очертавали нови житейски перспективи. Ама разбира се! Ще си намери друга. Няма на света друга култура, в която да се отнасят към жената толкова цинично, както е било при нас. И всичко това ни останало в гените и до днес.
Навремето Ленин много вярно отбелязва, че в Русия има две култури: дворянската и „нашата“. Дворянската култура не жали сили да издигне статуса на руската жена. С гениалната си поезия и проза Пушкин и Тургенев и Тургенев и Пушкин набиват в руските глави, че жените са по-възвишени, по-честни и по-благородни от мъжете. Некрасов прави от жените на декабристите идеал на националния характер. Толстой, Достоевски, Чехов – а бе всичките ония – издигат жената на пиедестал, но кой знае защо тя не се задържа там.
„Нашата“ култура се оказва по-силна. Тя не е толкова многословна и велеречива, но пословиците издават същността , понеже говорят сами за себе си. Пословиците и лафовете смазват жената като човек. Жената става обект на насмешки и унижение. При което на всичкото отгоре губи и статуса си на жена – често става „женска“ и дори „женско“, което е почти непреводимо на повечето чужди езици.
Целият корпус на народната мъдрост е пронизан от подигравателно женомразство. Жената е глупава – „От жена акъл не ща“. Жената не знае що е състрадание – „На женски сълзи да не вярваш“. Изобщо – „Жена ли е, не ми я хвали“. „Женска челяд – чужда челяд.“
Страшна е злобата в пословиците и поговорките: „От това – това! – дето пикае клекнало, акъл не ща“. „Женска му работа.“
Мъжът е по-важен от жената и се гордее с това. Може обаче да стане и „женчо“.
Жената трябва да се бие, та да дойде умът в главата.
Това го казва народът.
А „нашата“ култура само свива рамене. Не дава отговори. Пословици безкрай – и грубиянщина по отношение на жената също безкрай.
В съветско време „нашата“ култура направо разцъфтя. И се промени. Стана култура на долните обществени слоеве и в това си качество – изкусителна за много руски независими умове. В тази ниска култура на жената се посочва ниското място.
Знам от кое наследство трябва да се откажем. Знам и че е трудно да се откажем от това наследство. Не можем да върнем дворянската култура – демокрацията не ни го позволява. Но какво да прави тогава нещастният руски плейбой, който е решил да се приобщи към неща, които в нашите краища изобщо не са съществували?
Какво да прави?... Какво да се прави?...
Може би като първа крачка да купим цветя и презерватив?
Макар че, от друга страна, понякога наистина със смях си казваме: „А бе жена, какво да я правиш“.
Превод от руски Иван Тотоманов
Откъс от "Мъжете – тирани, мъжете – под чехъл" - есета на Виктор Ерофеев
