Звъня на вратата и Микеланджело отваря по халат за баня.
Толкова е поразен от появата ми, че не помръдва, не ме пуска да вляза, а виси на вратата, придържайки я наполовина затворена, сякаш съм някой амбулантен търговец на прахосмукачки.
Вадя от чантата своя откуп, диска, и го размахвам между палеца и показалеца си.
– Само дойдох да ти го донеса, да не остава.
По изражението му личи, че е свикнал да му връщат материалите по пощата.
– А, мерси.
Тъкмо се кани да затвори вратата с особена физиономия на лицето, уклончива, припряна, смънквайки нещо за излишните притеснения, които съм си създал – та той и сам можел да го грабне от офиса по всяко време. Виждам как с ъгълчето на окото си хвърля погледи назад, отново и отново.
– Да нямаш гости?
– Не... тук няма никой.
– Вече се бях уплашил, че съм се натресъл посред някакво... социално събиране – погледът ми пробягва по халата на Микаел.
– О, не.
– Явно. Ще може ли да ползвам тоалетната? – очаквах възхитена физиономия, очаквах да ме приласкае вътре, бях се приготвил за известна формалност, а после евентуално да бъда склонен за една чашка кафе или бутилка бира, ей така, мимоходом, ала няма изгледи за нещо подобно. Аз трябваше да бъда отбягващият, аз трябваше да съм онзи, който определя такта и случващото се по-нататък, а най-вече до какво изобщо няма да се стигне.
Микаел хвърля нов бегъл поглед към жилището зад себе си, сякаш се ослушва, сигурно нещо ври на печката, а аз се възползвам от моментното разсейване в неговата предпазливост, дръпвам вратата и пристъпвам напред – решително, но премерено.
Микаел се сепва, не знам какво всъщност си мисли, как си представя намеренията ми – в очите му не личи и капчица от онова влажно преклонение, на което съм свикнал и дори ми носи наслада в малки дози, подобно на екзотична, леко чудновата подправка. Погледът му се плъзга наляво и надясно, той бръщолеви, ломоти, сега не било удобно, друг път, тъкмо се канел да излиза, ужасно бързал.
Едновременно с това би ме избутал през вратата, ако вече не бе оформила дървена стена между мен и стълбището, а аз – стена от плът между нея и него.
Това е вбесяващо.
Из въздуха на душен облак се носи ароматът от неговия афтършейв. Целият апартамент излъчва ухание, което тъй силно мирише на страст и тъй унизително ме тегли към половинчата ерекция.
А Микаел ме сграбчва, увисва на ръката ми, сякаш е планширът на презокеански параход, повлечен от ураган.
– Сега не може. Съвсем сериозно, не може.
– Две секунди в тоалетната, после си тръгвам и няма да те безпокоя – опитвам се да звуча като мъченик, ала хватката на Микаел ме пронизва като ледена висулка.
Застава пред мен, опитвам се да го заобиколя, уж на игра, и се впускаме в смехотворен менует, танц по двойки, сетне той ме хваща и започва да ме тика към вратата, а аз избухвам, бирата е размътила главата ми, и – по-жестоко, отколкото съм възнамерявал и всъщност отколкото изобщо е необходимо – хващам раменете му и го притискам към стената с тъп удар.
– Върви си, Мартес – подканва ме тихо. – Просто си върви.
И тогава.
Сред падащия в антрето сноп светлина.
Кошмар.
Стои на два крака. Озъбен дявол.
Чудовище от научнофантастичен филм.
Косата странична светлина изопачава кокалестата му фигура и конвулсивно потръпващите крайници с дълги нокти. Пристъпва напред, меко като привидение, наближава с поклащане, а предните му лапи се вдигат. Вдигат се на заплашителна височина. До положение за атака.
Ноктите му се протягат.
Гротесковото му лице се раздира в отвратителна гримаса, когато от гръкляна му се разнася съскащо сумтене.
Усещам как по бедрото ми се стича гореща урина.
– Не! – чувам да крещи Микаел.
А чудовището скача.
Чадърът, който Микаел е облегнал на стената, през цялото време ми е бил на една ръка разстояние и някакъв чист рефлекс ме подтиква да го грабна и протегна пред себе си, само дето съм безмилостно бавен в сравнение с пъкления хищник. Противните му скалпели свистят към очите ми, по-бързи от светлината; от вдигнатия пред мен чадър има точно толкова полза, колкото да отнеса само жесток разрез през бузата и слепоочието, а полезрението ми в миг се стеснява до пламнало флуорно жълто, изпъстрено с точици; всичко се върти, гади ми се.
Някъде ужасно дълбоко в мен се пробужда рефлекс.
За значително по-кратко време, отколкото би подобавало за измислянето му, в една-единствена координационна буря на синапсите, всички те се намират помежду си: безкрайните часове карате, обезсърченият младеж в търсене на своята мъжественост, кунг фу, Брус Лий, костенурките нинджа – притискам здраво клепачи, извъртам се и едновременно с това приклякам, а чадърът пронизва въздуха като самурайски меч.
Улучва нещо, което ме кара да очаквам звук, подобен на резонанса от обтегнат лък, но вместо това дочувам пронизителен вой, вик, който би могъл да мине и за крясъка на едра, но непозната на науката птица. Отварям очи.
Нещо топло, лепкаво и тъмно пада върху рамото и страната на шията ми. Губя самообладание, а антрето на Микаел в моите очи е тясно като фуния, ясно и все пак изпълнено със сипещ се сняг. Някъде в полезрението си през улея виждам черно-червения чадър на пода – пръчките му са начупени от едната страна, а иззад гънките на закачалката се подава чудовището, потърсило прибежище там. Чудовището, останало неподвижно след удара ми – като черна, рогата, зъбата и ноктеста статуя с остри контури. Ангела, който е коленичил до него, изплюва думите:
– Върви по дяволите, Мартес, чу ли ме, върви по дяволите, и то бързо! – и в гласа му няма капчица предупреждение, призив за бягство или загриженост за мен, просто чиста омраза.
Вдигам ръка към бузата си, слепоочието; усещам, че кожата е раздрана както по лицето, така и по скалпа ми, шурти кръв, която образува локвички на пода, а предницата на дънките ми мокри и студенее от урината. И насред целия този сюрреализъм Микаел се е втренчил в мен, опрял коляно сред намачканите палта от закачалката, гушнал Лукавия.
Откъс от книгата "Никога преди залез" на Йохана Синисало, издава ИК "Персей"
