Авторката на „Писмото на Росети” и продължението „Дневникът на Девлин” Кристи Филипс съчетава в писането си своите любими неща: старите книги, библиотеките и пътуването. Когато не се рови из някой архив или не проучва историята на някой европейски град, тя живее със съпруга си в района на Сан Франциско.
Ето какво споделя авторката за творческия процес в интервю за Authors.simonandschuster.com.
По какво се различава процесът на работа при писането на първата Ви книга „Писмото на Росети” от работата по „Дневникът на Девлин”? По-лесно ли беше, или по-трудно?
От самото начало ми беше по-трудно. Шест месеца проучвах напълно различна идея, когато открих, че ще бъде издаден роман с много сходна на моята история. Наложи се да измисля нещо ново. Впоследствие, когато другата книга излезе, се оказа, че е много различна от това, което бих написала аз, но все пак мисля, че направих правилния избор. След като започнах да правя новите проучвания, почувствах, че новата ми история е много по-вълнуваща от първата, по която бях започнала да работя.
Имаше някои лични детайли, които направиха писането на „Дневникът на Девлин” по-трудно. Когато бях завършила около две трети от романа, баща ми неочаквано се разболя и почина три седмици по-късно. След като бе прекарал десет дни в болницата, вече бе ясно, че няма да се оправи, и го пренесохме обратно в дома на родителите ми. Майка ми, брат ми, сестра ми и аз се грижехме за него, докато почина. Имах чувството, че пишейки за тези неща – за болката, смъртта и скръбта, в книгата си, се бях подготвила за тях по някакъв начин. Но разбира се, смъртта на баща ми бе съсипваща за мен. Трябваше да минат два месеца, преди да успея отново да започна да пиша.
Това бе голям урок за мен. Писането на роман не е просто мисловно упражнение, то е и емоционално пътуване. Художествената измислица изисква убедителност, която е в пряка връзка с твоята собствена вяра в историята, която разказваш. Нещо повече, аз вярвам, че тази убедителност идва от емоционалния елемент, който влагаш в нея. Художествената измислица изисква голяма инвестиция – просто няма как да се получи без нея. Това обяснява и защо авторите са толкова чувствителни към своите творби. Когато личният ти живот е емоционално лабилен, може да е трудно да навлезеш емоционално в живота на героите от романа си. За щастие, моят редактор прочете нередактирания вариант и направи някои много полезни предложения. Следвайки бележките й, успях да преоткрия вярата си в историята и да я доведа до край.
Каква е книгата „Дневникът на Девлин” според Вас – повече мистерия или по-скоро история за две силни жени?
Не искам да слагам етикети. За мен това е история за Клеър и Андрю, Хана и Едуард, Рейвънскрофт, Монтегю, Чарлз II и Хенриета-Анна.
Героите в романите Ви са толкова пълноценни и живи – от главните: Хана и Клеър, до по-второстепенните като появяващите се за кратко проститутки и мошеници и библиотекаря мистър Пилфорд. Как успявате да вдъхнете толкова живот на такава разнообразна група от персонажи?
За историческите герои проучването е най-съществено. Колкото повече материал за проучване имате, толкова повече ще имате да пишете. Вътрешният конфликт е винаги ключът, когато се стигне до изграждането на образа. Независимо дали са от миналото, или са съвременни, героите, които „оживяват”, са тези, които обикновено искат нещо. Те го искат много и някакви обстоятелства им пречат да го получат. От този конфликт произлиза цялото действие, а героите се разкриват чрез действията си.
Трудно ли Ви бе да пишете история за два различни периода?
Винаги е по-лесно да се пише за настоящето – авторът може да предположи, че читателят разбира света, в който живеят Клеър и Андрю – и следователно не е необходимо да влагам толкова много детайли, за да го изградя. Всъщност, ако вложа толкова много подробности за съвременния свят, колкото бих вложила и в описанието на миналото, на читателите би им се сторило претрупано.
Откъде научихте за всички тези билки и лекарства, които използва Хана?
Две от първите книги, които прочетох, бяха биографии на учения и архитекта Робърт Хук, в които са включени части от неговите дневници. В тях той описва заболяванията, от които е страдал, и всяко лекарство, с което е експериментирал, а определено е имал много какво да пише по темата. Разбира се, никое от тези „лекарства” не му е помогнало, а някои от тях без съмнение са влошили състоянието му. Което не е било необичайно за онова време. Много хора – интелигентни мъже и жени, които иначе били доста разумни – са използвали разнообразни вещества, които днес знаем, че нямат никакви лечебни качества. Любимите ми са „стрит на прах еленов пенис” и „вонящи пари от запалено конско копито”.
Консултирах се и с две издания на медицински книги от този период: „John Hall and His Patients” от Джоан Лейн и „The Admirable Secrets of Physick & Chirurgery” от Томас Палмър, в които има много рецепти и методи за лечение.
Кой е идеалният читател на тази книга? Какво се надявате читателите да получат от тази история?
Аз съм идеалният читател за този роман. Пиша за това, което наистина ме интересува, и се надявам, че има и други хора, които се интересуват от същите неща. Надявам се хората да затворят книгата с усещането, че са били на някакво пътуване – изпълнено с драматични обрати, запомнящи се персонажи и вълнуващи исторически събития.
Кои са вашите любими автори?
Сред любимите ми исторически автори са Иън Пиърс, Дейвид Лис, Филип Кер, Роуз Тримейн, Артуро Перес-Реверте, Сара Дънант...
Кои книги са ви повлияли, за да станете писател?
Книгите, които четях като дете, са ми оказали най-голямо влияние. Когато бях малка, не можех да си представя, че има нещо по-прекрасно от това да си писател. И все още не мога.
Имате ли планове за следваща си книга?
Да, вече работя по нея. Действието в нея ще се развива изцяло само в миналото – през XVII век, но този път във Франция.
Източник: Authors.simonandschuster.com
