„Викът“ е една от най-известните картини на Едвард Мунк (1863–1944)и на течението на експресионизма въобще. Тя се превръща в една от културните икони на нашето време. Ярките цветове, акцентите, маркирани от едрите щрихи на четката и изкривените линии засилват реалистичното изображение на страданието и болката на човека. Картината отразява личните страхове и терзания на художника. Нейната експресивна сила се дължи до голяма степен на живописната техника и използваните от Мунк ефекти – острота на цветовете и извитите очертания на човешката фигура. Той прави няколко варианта на тази картина. Във всеки от тях на преден план се вижда човешка фигура с неопределен пол, фигура от нашето време, която е уловена от художника в момент на върховно страдание и екзистенциално отчаяние. На заден план може да се различи силуетът на град Осло, гледан от хълма Екеберг.
Първата версия на „Викът“ е наречена „Отчаяние“ и изобразява мъж с шапка. Тя обаче явно не се харесва на художника, защото според него не изразява достатъчно добре трудния момент, в който се намира героят на произведението. Мунк рисува втора версия, носеща същото име, където изобразява една по-малко приличаща на човешко същество фигура с лице към зрителя, намираща се не в състояние на съзерцание, а съвсем очевидно на пълно отчаяние. Някои предполагат, че за тази картина Мунк е вдъхновен от перуанска мумия, която вижда на световното изложение в Париж през 1889 г.
За да разберем смисъла на „Викът“, трябва да се върнем назад към детството на художника, белязано от строгия му баща и от чувствата на изоставеност и безпомощност, затаили се у детето след смъртта на майка му и на една от неговите сестри, жертва на туберкулозата.
По-късно другата сестра на Мунк е приета в психиатрична клиника с диагноза биполярно разстройство. Художникът преминава през светли, но и през тъмни периоди на лудост, утежнена от алкохолизъм. Именно неговото настроение през един от тези периоди е отразено в редовете, които Мунк записва в дневника си към 1892 г.:
„Вървях си по пътя с двама приятели. Слънцето залязваше. Изведнъж небето стана кървавочервено. Спрях, защото се почувствах изтощен и се опрях на една ограда. Над синьо-черния фиорд и тъмнеещия град се издигаха кървави огнени езици. Приятелите ми продължиха по пътя, а аз останах там треперещ от тревога. Усещах някакъв вик, който преминаваше през цялата ми същност.“
