Беше Бъдни вечер и в семейния кръг на скуайър Лук Стефинк царяха приветливост и весело настроение, както подобаваше на случая. Богатата вечеря продължи дълго, минаха улични музиканти и изпълниха коледни песни, празнуващите се възнаградиха с още песни, които сами изпяха и последваха лудории, които, дори човек да ги разкажеше от амвона, нямаше да бъдат порицани като прекалени. Сред общото приповдигнато настроение обаче имаше изгаснало въгленче, което не светеше.
Бърти Стефинк, племенник на гореспоменатия Лук, отрано упражняваше професията на непрокопсаник; баща му преди него беше горе-долу същият. На осемнайсетгодишна възраст той започна обиколката си по нашите колониални владения – колкото подходящо и желано за един принц по рождение, толкова говорещо за неискреност от страна на един млад човек от средната класа. Замина, за да отглежда чай в Цейлон, плодове в Британска Колумбия, както и да помогне с вълната на овцете в Австралия. Вече двайсетгодишен, сега се беше върнал от някакво подобно занимание в Канада, по което може да се съди, че усилията, които бе употребил за тези разнообразни експерименти, целяха в общи линии да се вдига шум. Лук Стефинк, изпълняващ неприятната роля на опекун и заместник-родител на Бърти, недоволстваше заради непрекъснато демонстрирания от племенника му инстинкт да се връща в родния дом, така че тържествено изказаните от него по-рано през деня благодарности за благословената възможност да съобщи, че семейството се е събрало, не се отнасяха до пристигането на Бърти.
Своевременно бяха направени уговорки младият мъж да бъде изпратен в Родезия, откъдето завръщането му щеше да представлява трудна работа; заминаването за това непривлекателно място не търпеше отлагане, така че един по-старателен и готов да пътува човек вече щеше да си събира багажа. По тази причина в Бърти тлееше недоволство и той не беше в настроение да сподели празничния дух, витаещ наоколо, докато от всички страни долиташе възторженото и вглъбено обсъждане на плановете за светски живот в следващите месеци. Като оставим настрани, че в общи линии той потисна хората от чичовия си семеен кръг, защото изпя „Кажи оревоар, а не сбогом!“, Бърти не взе участие във вечерната веселба.
Преди около половин час удари единайсет и хората от по-възрастното поколение на рода Стефинк започнаха да подхвърлят предложения, с които се стига до онзи процес, който те наричаха „оттегляне за през нощта“.
– Хайде, Теди, нали знаеш, че вече трябва да си в легълцето си? – каза Лук Стефинк на тринайсетгодишния си син.
– Всички трябва да сме там – добави госпожа Стефинк.
– Няма да има място – възрази ѝ Бърти.
Сметнаха, че забележката му граничи със скандалното. Празнуващите ядоха стафиди и бадеми с припряното усърдие на овце, които се хранят в очакване на лошо време. Хорас Бордънби, който гостуваше в къщата за Коледа, каза:
– Четох, че селяните в Русия вярват, че ако човек прекара Бъдни вечер в краварника или конюшнята, ще чуе как животните разговарят. Единствено в този миг от годината те могат да говорят.
– О, хайде всички да идем в краварника и да чуем какво си говорят! – извика Берил, която намираше за вълнуващо и забавно всяко нещо, стига да го вършиш с компания.
Госпожа Стефинк със смях се възпротиви, но на практика се съгласи, защото каза: „В такъв случай добре да се опаковаме.“ Идеята ѝ се беше видяла глупава и едва ли не еретична, но понеже предоставяше възможност „да се сближат младите хора“, в този смисъл тя все пак я приветства. Господин Хорас Бордънби беше млад мъж с доста сериозни намерения, беше танцувал с Берил на местните балове с абонамент достатъчно много пъти, за да предизвика основателни въпроси от страна на съседите „дали няма нещо в това“. И макар че госпожа Стефинк не би го казала с чак толкова много думи, тя споделяше твърдението на руските селяни, че в тази нощ зверовете получават дар слово.
Краварникът се намираше там, където градината стигаше до заградено място – една изолирана отживелица в предградието, в което някога бе имало малка ферма. Лук Стефинк с доволство се гордееше със своя краварник, приютил две крави – изпитваше чувството, че това го прави образец на солидност, с каквото не може да се похвали никой от семейство Уаяндот или семейство Орпингтън. Кравите сякаш го сродяваха по някакъв странен начин с онези патриарси, които придобиват значение заради своя подвижен капитал, състоящ се от стада и посеви, магарета и магарици. Моментът, когато трябваше твърдо да избере между названията Краварника и Ранчото, за да даде име на вилата, която обитаваше, беше вълнуващ и много важен. Полунощ през декември едва ли подхождаше да е времето, в което той би решил да показва своите фермерски постройки на гостите си, но понеже беше хубава нощ и младите неудържимо търсеха повод за някоя дребна лудория, Лук Стефинк се съгласи да придружи експедицията. Слугите отдавна си бяха легнали, така че къщата остана на грижите на Бърти, който презрително отказа да се помръдне и да излезе навън под претекста, че ще слуша разговора на добитъка.
– Трябва да сме тихи – каза Лук; той бе оглавил шествието от кискащи се млади хора, а в края се виждаше увитата с шал и с качулка на главата фигура на госпожа Стефинк. – Винаги съм държал в квартала да има тишина и ред.
Оставаха няколко минути до полунощ, когато групата стигна до краварника и всички влязаха, подпомогнати от фенера, който Лук запали. За миг останаха безмълвни, обзети от подобие на онова чувство, което човек изпитва при влизане в църква.
– Дейзи – онази, която лежи – е от късорог бик порода Гърнзи – осведоми ги Лук с приглушен глас, който съответстваше на споменатото по-горе усещане.
– Така ли? – възкликна Бордънби, сякаш очакваше да чуе, че е била рисувана от Рембранд.
– А Миртъл...
Семейната история на Миртъл беше прекъсната от кратък писък, който нададе една от жените в групата.
Вратата на краварника безшумно се беше затворила, а ключът със скърцане се превъртя в ключалката. После чуха гласа на Бърти, който любезно им пожелаваше лека нощ, а стъпките му се отдалечиха по градинската пътека.
Лук Стефинк отиде на прозореца – малък квадратен отвор, старомоден наглед, с железна решетка, вкопана в градежа.
– Веднага отключи вратата! – извика той толкова заплашително и властно, колкото шумно би кудкудякала квачката през прътите на курника, докато ястребът краде пилци.
В отговор на призива му вратата към антрето се затръшна с явно пренебрежение.
Съседски часовник удари полунощ. Ако в този миг кравите бяха получили човешко дар слово, никой нямаше да ги чуе. Седем-осем нови гласа с висока степен на възбуда и възмущение се заеха да описват сегашното поведение на Бърти и характера му по принцип.
В течение на половин час всичко, което бе допустимо да се каже за Бърти, беше казано няколко десетки пъти и на преден план започнаха да изникват други теми: мухълът в краварника, възможността да избухне пожар и вероятността мястото да се е превърнало в хотел „Раутън“ за скитащите в околността плъхове. Въпреки това за неволните участници в нощното бдение не се виждаха изгледи да бъдат избавлени.
Като последствие от вдигнатия шум Бърти се появи в градината, но напълно игнорира пребледнелите, сърдити лица, надничащи от прозорчето на краварника и съсредоточи вниманието си върху гуляйджиите, спрели пред портата.
– Здравейте, момчета! – извика той.
– Здравей, приятел! – извикаха те в отговор. – С радост ще пием за твое здраве, но чашите ни са празни.
– Влезте вътре да се чукнем! – гостоприемно ги покани Бърти. – Сам съм, а има много пиячка.
Бяха му напълно непознати, но една добра дума мигом ги направи негови близки. След миг по пътеката отекна нецензуриран вариант на „Добрият крал Уенсеслас“, който, подобно на много други скандални песни, ставаше по-груб с всяко ново изпълнение; двама от гуляйджиите дадоха експромпто спектакъл, изпълнявайки стълбищен валс, докато вървяха към терасите, които Лук Стефинк наричаше с известно основание „моята каменна градина“. Каменната част все още се намираше там, когато валсът бе потретен. Лук, приличащ повече от всякога на квачка в курник зад решетките на прозореца, беше в състояние да разбере чувствата на концертната публика, неспособна да се противопостави на поредния „бис“, който нито е желан, нито е заслужен.
Вратата на салона се затвори с трясък зад гостите на Бърти и за уморените зрители от другата страна на градината шумът от веселбата отслабна и заглъхна. Подир малко отчетливо прозвуча зловещ пукот – на два пъти, в бърза последователност.
– Взели са шампанското! – възкликна госпожа Стефинк.
– Може да е искрящото мозелско – с надежда рече Лук.
Пукотът се чу още три-четири пъти.
– Взели са и шампанското, и мозелското! – заключи госпожа Стефинк.
Лук отпуши ругатня, която, като коняк в домакинство на въздържатели, използваше само редки и неотложни случаи. Вече от доста време господин Хорас Бордънби под сурдинка редеше подобни изрази. Експериментът за „сближаване на младите хора“ се проточи отвъд времето, когато би могъл да доведе до някакъв романтичен резултат.
Четирийсетина минути по-късно вратата на салона се отвори и оттам се изсипа тълпа, отхвърлила всякакъв срам, който може би бе повлиял на действията ѝ по-рано. Вокалните усилия по отношение на коледните песни сега бяха допълнени от инструментална музика, защото по коледното дърво, приготвено за децата на градинаря и на други служители в домакинството, имаше богати трофеи: тенекиени свирки, кречетала и барабани. Лук с благодарност отбеляза, че гуляйджиите са се отказали от житейската история на крал Уенсеслас, но охладените пленници в краварника силно се подразниха да им се натяква, че в древния град тази нощ е горещо, с добавката на точната, но напълно излишна информация, че коледната сутрин предстои. Съдейки по протестите, които се разнасяха от прозорците на горните етажи в съседство, чувствата, които преобладаваха в краварника, бяха отекнали с пълна сила и другаде.
Гуляйджиите откриха автомобила си и, което е още по-забележително, успяха да се натоварят в него и да потеглят сред прощалния фанфарен рев на тенекиените свирки. Енергичното думкане на барабана разкри факта, че церемониалмайсторът беше останал на сцената.
– Бърти! – чу се сърдит, умоляващ хор от викове и крясъци от прозореца на краварника.
– А, та вие още ли сте там?! – извика в отговор притежателят на името, като закрачи доста несигурно по посока на гласовете. – Сигурно вече сте чули всичко, което са имали да кажат кравите. А и да не е така, няма смисъл да чакате. В крайна сметка това е руска легенда, а руското Рождество е чак след две седмици. По-добре излизайте.
След един-два неуспешни опита Бърни съумя да хвърли ключа за краварника през прозореца. После, като извиси глас и запя „Страхувам се по тъмно да си ходя“ под щедрия акомпанимент на барабана, поведе групата към къщи. Забързаното шествие на освободените го следваше по петите, в голяма степен заето с враждебни коментари, предизвикани от невъздържаната му постъпка.
Това беше най-щастливата Коледа на Бърти. Ще цитирам думите му – казваше, че Коледата му винаги била отвратителна.
Откъс от "Приказки и легенди" на издателство "Изток-Запад"
