Вярване и мислене
Идеите се имат; а във вярванията сме. – „Да мислиш за нещата“ и „да ги имаш предвид“.
Когато искаме да разберем един човек, т.е. да разберем живота му, преди всичко искаме да научим какви са идеите му. Откакто европеецът реши, че има „чувство за историята“, това стана най-елементарната потребност. Нима идеите на човека и идеите на неговата епоха не влияят на съществуването му? Отговорът е ясен. Чудесно, но той е също така и много объркващ, неясен, защото според мен не дава ясна представа за това, какво именно се изяснява, когато се изучават идеите на човека или на съответната епоха – следователно на неговия живот, на историята.
Изразът „идеите на един човек“ може да се отнася за много неща. Например: мислите, които му минават за това или онова и мислите на ближния му, които той повтаря и възприема. Тези мисли могат да съчетават в себе си различни степени на истинност. Включително могат да бъдат и „научни истини“. Подобни разлики не са толкова важни, ако изобщо са важни, колкото е значим въпросът, който поставяме сега. Защото дали ще бъдат вулгарни мисли или строги „научни теории“, винаги ще става дума за мисли, които хрумват на човек или са му внушени от ближния. Но това означава, че човекът вече е налице, преди да му хрумне или възприеме въпросната идея. Тя възниква – по един или друг начин – в един живот, който е съществувал преди нея. Няма човешки живот, който да не е съставен от някои основни вярвания или да не е базиран на тях. Да живееш означава да имаш предвид нещо – света и себе си. Но този „свят“ и това „себе си“, с които човек се сблъсква, му се явяват като интерпретации, т.е. като „идеи“ за света и за самия себе си.
Тук се сблъскваме с друг пласт на човешките идеи. И колко различни са те от идеите, които просто ни хрумват или които възприемаме от други хора! Тези основни „идеи“, които наричам „вярвания“ – по-нататък ще сe види защо – не възникват в някакъв ден или час вътре в нашия живот, не стигаме до тях с някакъв особен начин на мислене – всъщност те не са мислите, които имаме, не са хрумвания и дори не са онзи по-висш вид съвършени с логиката си мисли, които ще наречем разсъждения. Точно обратното: тези идеи, които всъщност са „вярвания“, конституират целостта на живота ни и затова не характеризират отделни съдържания в него. Може да се каже, че те не са идеите, които имаме, а идеите, които сме. Нещо повече, именно защото тези идеи са нашите най-радикални вярвания и съвпадат за нас със самата реалност – те са нашият свят, нашето битие, – те неизбежно губят характера си на идеи, на наши мисли, на нещо, което може да ни хрумне, но може и да не ни хрумне.
Ако разграничим тези два пласта на идеите, тогава ще се изясни и различната им роля в нашия живот, както и огромното различие във функционалните им значения. За идеите, които ни хрумват – нека се знае, че в тях включвам и най-строгите истини на науката, – можем да кажем, че си ги съставяме сами, поддържаме ги, решаваме ги, разпространяваме ги, борим се за тях и дори сме готови да умрем за тях. Това, което не можем, е да живеем от тях. Те са наше творение и това вече предполага наличието на живот, основан на идеите-вярвания, които ние не измисляме, които дори не формулираме и, разбира се, не дискутираме, не разпространяваме, не поддържаме. С вярванията по същество не правим нищо, само просто сме в тях. Ако бъдем точни, това е нещо, което никога не може да ни се случи със събитията в живота ни. Вулгарният език сполучливо е родил израза „да бъдеш във вярата“. Във вярванията се пребивава, докато идеите ни осеняват и се крепят от нас. Обратно, вярването ни „владее“, то ни поддържа.
Откъс от „Фантазиращото животно“, Хосе Ортега-и-Гасет
