В последния възможен момент, когато се гмуркаше в гъстите облаци, корабът на Атешга се заметна с импас като броня срещу атмосферата. Импасорът на „Дребен флирт“ не беше така ефективен и при увеличаването на аеродинамичното съпротивление усетихме умерени вибрации. Пърслейн се намръщи и промърмори нещо в смисъл, че е трябвало вместо с моя да се спуснем с нейния кораб. „Сребърни крила“ беше останал в орбита, за да следи полета ни.
Атешга ни поведе на сто километра надолу в облаците, изключи параметричния си двигател и използва насочени полеви пулсации, за да плува през въздуха. Това беше номер, който „Дребен флирт“ не умееше от около десет хиляди години. Превключих от псевдо– на реална тяга.
Над нас небето бе просветляло до оттенъка на пастелно лазурно, щриховано с конски опашки от фини бели облачета. Няколко луни се кипреха като деликатни полумесеци, но затъмнените пръстени бяха скрити. Под нас кипнали охрени буреносни облаци си проправяха с мъка път през смог с цвят на горчица, през който на места надничаха зашеметяващи стръмнини от облаци и химични смеси, сурнали се към замайващи, подобни на каньони падини на стотици километри под нас.
– Според мен Атешга се опитва да ни пързаля – обади се Пърслейн.
– Да почакаме и да видим какво ще ни предложи!
Атешга ни поведе по-надълбоко. „Дребен флирт“ протестираше срещу нарастването на налягането – импасорите му се напъваха да поддържат мехура, – но го бях подлагал и на по-лоши условия и бях готов да заложа цялата си увереност, че корабът ще издържи. Пърслейн се отпусна в креслото до мен и затегна колана срещу обръщащите стомаха вълни, предизвикани от лагващия приглушител на ускорението.
Гмурнахме се през онези ми ти охрени буреносни облаци, а резкият ни преход породи зад нас верижна реакция от електрически разряди. За няколко секунди останахме потопени в горчичния смог, изгубили всякакво усещане за движение напред. След това се врязахме в джоб от чист въздух, просмукан от сребристия здрач на слънчевата светлина, колкото се процеждаше през надвисналите над нас облачни пластове.
Тогава видяхме и колекцията кораби, които предлагаше за продан Атешга.
– Моля те, кажи ми, че не виждам онова, което е пред очите ми! – каза Пърслейн.
– Ще ми се да можех!
– Около планетата на кентавряните имаше повече кораби.
– Предупредих те да не се доверяваш на този човек – отбеляза доктор Менинкс. – Ясно беше от самото начало, че си имаме работа с шарлатанин, който няма за продан друго освен долнокачествен боклук!
Корабите бяха общо дванадесет.
Те бяха провесени в атмосферата, всеки плаващ в собствен закотвен неподвижно импасен мехур. Корабите се различаваха по размери – имаше колкото „Дребен флирт“, пет-шест километра дълги, както и кораби от същия среден клас като „Сребърни крила на утрото“ – двадесет до тридесет километра от край до край. Имаше кинжалоподобен кораб, дълъг цели петдесет километра; червено-белите му назъбени маркировки го идентифицираха като кораб-игла на Спасителите. Изглеждаше впечатляващо, но по-голямата част от корпуса му бе заета от оборудването за генериране на двигателна тяга и полета, а жизненото пространство бе ограничено до няколко кубични метра приблизително в средата му.
Почти толкова голяма, но много по-впечатляваща беше гъсто украсената златна сфера на лунокораба от Втората империя. Беше кух, с отвори в двата полюса. В един лунокораб има място за град с милиардно население – или за съкровищата на хиляда планети. Но тези летала са примамливи мишени за по-безскрупулните пътешественици и аз лично предпочитах да не надничам постоянно през рамо да видя кой ме дебне изотзад.
Практически на другия край на скалата, най-малкият кораб на Атешга беше двеста и двадесет метров набразден цилиндър, на пръв поглед изработен от прошарен с тюркоаз мрамор, чиито изчистени линии и лишена от украса броня го определяха като маргравейнски артефакт. Подобен кораб, ако приемем, че е в добро състояние, би имал едновременно и отлично ускорение, и много висока скорост на движение. Но умствените модификации, които трябваше да понеса, за да оцелея на борда му, да не говорим да го пилотирам, бяха от вида, изрично забранен от правилата на линията.
С това оставаха девет други кораба, повечето от които обаче можеха да бъдат отхвърлени от пръв поглед. Твърде бавни, твърде стари, твърде уязвими, твърде трудни за ремонтиране или с повредена невъзстановима част. Стори ми се, че един кораб на ръбобегачите изглежда добре – най-малкото беше по-бърз от „Дребен флирт“, – но след това забелязах издайническата мъглявост по ръба на флотационния му мехур, която подсказваше, че импасорите му са на границата на отреденото им време. Петкилометров черепокораб от канопианското братство също ме примами за момент, но след това си спомних защо тези кораби носят добре заслужената слава, че убиват обитателите си. Имаше и тримаран на Вечната федерация, който би представлявал определена ценност, само че полевите брънки, които съединяваха трите му корпуса, определяха много нисък таван за ускорението на кораба. Достигането бързо до крайната цел не е било приоритет на гражданите на Вечната федерация, които щастливо си въобразявали, че империята им ще издържи непроменена милиони години.
С това, за нещастие, сбирката на Атешга се изчерпваше. Дванайсет реликви, нито една от които не се и доближаваше до желаното от мен.
Откъс от „Домът на слънцата“, Алистър Рейнолдс
