– ТРЯБВА ДА ИЗПОЛЗВАШ ПРЕСЕН ДЖИНДЖИФИЛ!
Думите изхвърчат от устата ми, преди да успея да ги спра.
Поглеждам към леля Мелба, за да видя дали не е разстроена, но тя се взира в мен с неприкрито възхищение.
– Защо не се сетих сама за това!
– И портокалови корички – добавям аз, защото искам отново да ме погледне по този начин.
– Други идеи? – пита леля Мелба, докато се рови из кошницата с плодове и зеленчуци.
Вдига победоносно голяма глава джинджифил, после отива до кухненския плот и започва да я стърже. Във въздуха се разнася загадъчният леко дразнещ, но и вълнуващ аромат.
– Защо не каза нищо миналатагодина?
– Щеше ли да ми повярваш?
Тя прибира зад ухото си избягалата червена къдрица, паднала над дясното ѝ око, и се усмихва тъжно.
– Да поискам съвет от деветгодишно момиче? – протяга се и ме погалва по косата. –Сега, когато си на десет, всичко е различно.
– Правиш този глупав кейк всяка година.
Сестра ми е раздразнителна.
– Никога не се получава добре. Защо просто не се откажеш?
– Защото е единственият кейк, който баща ви обича.
Леля Мелба се протяга към една от красивите керамични купи на рафта над нея.
– И майка ви винаги го приготвяше за рождения му ден.
Опитвам се да поддържам традицията жива.
– Трябвало е да попиташ мама за рецептата.
Джени е година и половина по-голяма от мен и вече си има мнение за всичко.
– Направих го. Но тя отказа да ми я даде. Сестра ми си бе-ше такава. А после вече бе прекалено късно.
– Този път ще се получи!
И двете се обръщат към мен, не бях прочута с излишна самоувереност, но буквално вкусвах кейка в ума си. Силен, зе-мен, ароматен вкус. Помнех наситения мирис на канела, който идваше на леки вълни, и после зашеметяващата сила на стрития карамфил. Представях си ги смесени в тестото.
Леля Мелба вече стърже портокаловата коричка и свежата приятелска миризма изпълва кухнята. Наоколо цари истински хаос, навсякъде има яйчени черупки, плотът е покрит с парченца разкъсано тесто, а по пода е разпиляно брашно. Пепелници, пълни с наполовина изпушени цигари, са разпръснати сред керамичните чинии и купи, които са правени лично от леля Мелба. Тя е прочута с тях. В центъра на всичко това има няколко зарязани кейка – на всеки му липса по нещо.
Леля Мелба пъха новия кейк във фурната и почваме да разчистваме наоколо. Мирисът на джинджифилов сладкиш изпълва стаята и се понася през прозореца по хълмовете на Монтесито. Отдолу проблясва Тихият океан.
– Мирише много хубаво – казва Джени с надежда.
Уви, и този кейк е обречен да се присъедини към събратята си на плота.
– А сега какво?
Леля Мелба звучи обезкуражено, но търси погледа ми, сякаш аз зная отговора. Чувството да си търсен ми харесва.
– Кардамон! – извиквам, влагайки в гласа си целия авторитет, на който съм способна.
– Кардамон? Откъде изобщо знаеш за кардамона?
– Тя се упражнява – отвръща Джени с лека подигравателна нотка в гласа. Умна и красива, сестра ми е свикнала да е на първо място и да води. – Трябва да я видиш само.
– Упражнява се? – повтаря леля Мелба.
– Да – отвръща Джени. – Все мирише подправките в шкафа.
Не знаех, че е забелязала. Отначало просто бях любопитна, защо копърът и кимионът, еднояйчните близнаци, имат толкова противоположна индивидуалност? Стривах семенцата между пръстите си, а ароматът полепваше по тях и го усещах часове наред. Друг път отворих шишенце с индийско орех че, но се стреснах, когато то се разпиля и малките топченца се пръснаха по масата сред ароматен облак, ухаещ на нафталин. Как бе възможно нещо толкова нежно да има толкова остра миризма?
Наблюдавах омагьосана как меките пухкави пурпурни ванилови зърна се свиват в крехките кафяви шушулки и уханието им се понася във въздуха. Всички подправки бяха толкова интересни, не можех да вляза в кухнята, без да отворя долапа и да проверя какво става там.
Леля Мелба ме поглежда учудено.
– И ги помниш?
В момента мачка кардамоновите зрънца и плътният мус-кусен аромат почва да изпълва кухнята.
– Повече – казвам аз. – Използвай повече.
Как е възможно да забравиш мириса на кардамон? Или на канела? На карамфил?
Не помня колко пъти правим този сладкиш. Всеки път, когато леля Мелба решава, че е достатъчно добър, аз настоявам да опита отново. Направила съм откритие: това, че помня ароматите, означава, че мога не само да ги пресъздам, но и да експериментирам с тях, да ги съчетая по различни начини. Искам никога да не спираме да го правим.
В кухнята цари пълен хаос, но всеки кейк е по-хубав от предишния. Късно този следобед леля Мелба замесва тестото за шести или седми път, този път в него има и стрит пипер, заквасена сметана и портокалова коричка. Намазвам тавата, Джени я пъха във фурната, а леля Мелба нагласява таймера.
И точно тогава стаята почва да се тресе. Това е от онези земетресения, които харесвам - като спускане със скоростно влакче, сякаш земята се отърсва леко от някакви дребни разочарования. Нито една от безценните чинии на леля Мелба не се счупва, но когато отваряме фурната, откриваме, че кейкът ни
е съсипан.
На следващия ден опитваме отново.
– Сега няма земетресения – прошепва Джени, когато пъха
тавата във фурната.
Този път кейкът се надига и има красив кафяв цвят, а подправките са толкова деликатно балансирани, че всяка хапка те кара да копнееш за още една. Вкусът му е наситен, сочен, нежен. Напръскваме го с бърбън, добавяме ароматна портокалова глазура и той става съвършен.
– Този е дори по-добър от кейка на майка ти – леля Мелба
посяга и ме погалва по бузата, дланта ѝ е толкова мека. – Знаеш ли, това е дарба. Като музикалния слух. Наследила си я от нея. Някога и тя правеше така, миришеше подправките. Знаеше ли го?
Не, не знаех.
Всички винаги казваха на сестра ми колко много прилича
на покойната ни майка. Джени не само беше талантлива и красива, тя беше и артистична, популярна и обикновено се справяше отлично с почти всичко. Аз бях свенливата, седях си в стаята и си пишех разни малки историйки. Никой никога не беше казвал, че приличам на мама по нещо.
Но бях наследила дарбата ѝ. Сега, след като знаех това, се вкопчих здраво в нея.
Откъс от "Джинджифилов кейк и стари писма"
