Бог откриваме в собственото си
същество, което е огледало Божие.
Томас Мъртън
(T. Merton, „Seeds of Contemplation“)
Eдна нощ през 1984 г., в някакво забутано селце в Северно Ню Мексико, бях застанал бос пред пътека от разпалени въглища, широка три и дълга към трийсет фута, и се опитвах да разреша следната дилема – дали да пристъпя в жаравата или да си тръгна оттам. В този момент ми съобщиха, че температурата на въглените, засияли в мрака като късчета самородно злато, вече се доближава до тази, на която в автомобилните заводи топят скрап.
Аз все още се колебаех – с навити до коленете крачоли и поглед, впит в огнената пътека, като от време на време си напомнях и да дишам. Хипнотичният тътен на барабаните изпълваше ушите ми. Знаех, че не трябва да го правя, но на някакво друго ниво осъзнавах абсолютно ясно, че съм длъжен, иначе никога нямаше да се добера до едно ново място в собственото си същество.
Напълних дробовете си с пронизващо студения въздух на нощта и докато бавно го издишвах, направих и първата си стъпка върху лехата с огнени цветя. Гледах право пред себе си, без да свеждам очи към нозете си и така направих още няколко крачки. Усещах горящите въглени като мека сгурия под петите си. Продължих по пътеката с бавни, отмерени крачки, докато не я извървях докрай. Тогава излязох от огъня и се озовах на студената земя.
За миг останах на място, замаян и леко озадачен. Нямах никакви изгаряния. Петите ми не бяха обгорени, камо ли пък изпепелени, не открих по тях дори мехури. Току-що се бях сблъскал с един от най-големите си страхове – и го бях преодолял. Плътта ми бе оцеляла в огъня!
Като на забавен каданс вдигнах поглед към небето, озарено от искрящи звезди, и усетих някаква особена тръпка по цялото ми тяло. Бе толкова силна, че ми се стори, че изпадам в безтегловност и се зарейвам някъде извън себе си. В този момент се почувствах като неразривна част от всемира – бях едно цяло със земята, небето и звездите, с всички хора, животни, дървета, планини и реки, дори и с въздуха, който вдишвах. Усещах го с всяка фибра на тялото си. Изпитвах и дълбока благодарност, че съм жив – и свързан с всички останали твари...
Тази „разходка в огъня“ ме доведе и до едно възвишено духовно преживяване – сакралната среща с Източника на цялото съществувание. Усещането се запази с различна интензивност и през следващите няколко дни. После животът ми пак потече в обичайното русло, но някак по-одухотворено и целенасочено. Споменът за моя „нестинарски танц“ не ме е напускал през всичките тези години. Той бе и една от многото ми отправни точки към онзи духовен живот, който съзирах отвъд организираната религия.
В интерес на истината бях загърбил монашеския живот много преди тази паметна нощ в Ню Мексико. Същото се отнасяше и за вярата ми – религията на моите деди. Просто реших да подиря божественото (ако изобщо го имаше) далеч от традициите, ритуалите и каноните на Римокатолическата църква.
Аз самият съм роден в семейство на ревностни католици и израснах като лоялен член на тази общност. След колежа (също католически) постъпих в редовете на един орден от преподаващи монаси и цели осем години религията ми бе и нещо като „професионално занимание“. Затова пък монашеският живот ми позволи да опозная по-задълбочено и теологията на собствената си религия. С хода на времето натрупаните знания ме накараха да се усъмня в повечето неща, в които сляпо бях вярвал като дете и юноша. Постепенно тези въпроси се превърнаха и в духовни терзания, които пък по ирония на съдбата спъваха собственото ми духовно развитие...
Раздялата с детската ми вяра не бе никак лесна, особено тогава, преди четири десетилетия, когато и отношението на хората към религията не бе толкова разкрепостено, колкото сега. Затова и натискът, на който ме подложиха, бе напълно предвидим: изумлението, последвано от бурно неодобрение от страна на семейството и приятелите, разочарованието, срамът... Още по-трудна бе раздялата ми с религиозния живот. Когато се отказах от монашеските си обети, получих писмо от Ватикана, което започваше така: „Доколкото това е по силите ни, ние ви освобождаваме...“ Предполагам, разбирате деликатната ситуация, в която се озовах. Бях положил обетите си пред Бога, което означаваше, че съм поел и отговорност пред Него за своите дела. Недоволството на близките бе едно на ръка, но виж, Божието неодобрение бе нещо от съвсем друг порядък – подобна реакция можеше да се окаже фатална за собствената ми безсмъртна душа...
Сега, от дистанцията на времето, виждам, че тази раздяла е била всъщност благословия.
Откъс от „Твой личен Бог“, Джоузеф Диспенза
