МАЙСТОР РАЗБОЙНИК
Петър е надхитрял и други хора като дете. В неговото село живеел един много прочут разбойник, който бил толкова добър в злодействата, че минавал за майстор в занаята си. Той научил за умното момче и поискал да го вземе за чирак. Щял да го обучи на всяка тънкост, дето знаел.
„Така няма да отидат на вятъра уменията ми – казвал си той. – Някой ще ми продължи делото.“
Като разбрал за желанието на апаша, Хитър Петър си рекъл, че може тия знания да са му полезни. Затова и склонил да отиде с него и да запомня всяка думичка, дето има да му приказва.
Речено – сторено. Петър научил всичко за кражбите и разбойничеството. Нямало вече тайни за него в тия занаяти.
– Само един урок остана да ти предам – казал майсторът разбойник на чирака си. – Трябва да ти покажа как можеш да откраднеш яйцата на птица, докато тя самата е в гнездото, ама без дори да усети какво си сторил.
Отишли двамата злосторници в гората, намерили гнездо, дето не било твърде високо, и старият апаш се понадигнал, за да бръкне полека при яйцата, без да разбута птицата. Ала докато опипвал, за да ги намери, Петър дръпнал гащите му и ги смъкнал до глезените. Разбойникът дори не усетил какво се било случило.
След малко той вече държал дребните яйчица в ръка и се обърнал да ги покаже на чирака си. Едва тогава разбрал, че е със смъкнати гащи. Почудил се той, позамислил се, почесал брадата си, пък рекъл:
– Върви си, Петре, нямам на какво повече да те науча. По окумуш излезе от мен и по-голям разбойник стана.
КОЙ Е ПО-ГОЛЯМ
Малко е известен братът на Хитър Петър – Хитър Павел. Той също не падал по-долу в измамите. Често двамата се надлъгвали помежду си, понеже нямали достойни опоненти в тоя занаят. Хората разказват, че когато били малки, един човек питал Петър:
– Я кажи кой е по-голям, ти или брат ти Павел?
Хитрецът се замислил, пък отговорил:
– Преди година майка ми каза, че той е по-голям с една година. Значи сега вече съм го настигнал и сме на една възраст!
КАК ЗАГИНАЛ ХИТЪР ПАВЕЛ
Никой не знаел как си е отишъл от тоя свят Хитър-Петровият брат. Другите селяни били много любопитни да разберат, затова често питали Петър. Той обаче все ги лъжел. Някои дори се съмнявали, че Павел изобщо е съществувал. Хитрецът все разказвал различна история, затова и никой не бил убеден в правдивостта на думите му.
– Петре, ти наистина ли си имал брат? – питали го веднъж в кръчмата.
– Имах – отвърнал той.
– Как се е казвал? – поискали да научат другарите му.
– Как ли? Хитър Павел. Така го наричаха всички.
– Ама какво се случи с него, защо не го познаваме?
– Е... той почина още когато бяхме млади. Като се прибирал към дома, рекъл да мине напряко. Вместо да търси брод през реката, хвърлил се да я преплува. Тя обаче била бурна и го отнесла. Удавил се.
– Петре, ама... той защо е бързал толкова много?
– Бързал е... по-рано е искал да се прибере.
– И какво, още ли щяхте да го чакате, ако бе избрал да тръгне по заобиколния път?
– Е, преди три години щеше да се е прибрал. Ама на, Бог да го прости Хитър Павел.
Тая история хората запомнили и разказвали, като станело дума за брата на Петър. Още една обаче е стигнала до наши дни. Петър разказвал и нея с голяма охота. Казват, че за първи път споменал за нея на пазара. Неговите другари го срещнали там и от приказка на приказка отново стигнали до тоя въпрос:
– Петре, ти наистина ли си имал брат?
– Имах – отвърнал той. – Казваше се Павел и му викаха Хитър Павел.
– Ама какво стана с него, Петре? Жив ли е? Умрял ли е?
– Ех, сиромашки живот! Не е между живите. Почина.
– Я разкажи, Петре. Разкажи да знаем.
– Е, добре. Добре. Сега ще чуете какво се случи с Хитър Павел. Аз самият не съм сигурен какво е станало. Може пък да е жив. Да обикаля по горите... или пък другаде да е отишъл – в някой град или село, дето никой от нас не е ходил. Иначе все някой щеше да го е срещал и да каже. Така... бяхме отишли заедно за дърва. У дома ни чакаха, че вече захладняваше. Нямаше дърва ни за готвене, ни за топлене. Сякохме в гората, цепехме големите стволове и хвърляхме готовите дърва в каруцата. По едно време обаче чухме силен рев. Ей! Толкова оглушителен беше, че после цял ден ми глъхнеха ушите. Стреснахме се, ама като се обърнах към звука, бързо си върнах разсъдъка. Беше мечка. Голяма, зъбата, рунтава! Беж, крачета, да бягаме! Не помислих и минута, направо хукнах. Бързах колкото ми държат нозете. Съвсем забравих за брат си. Ама той беше голям юнак. Силен, висок беше. Никой в селото не можеше да се изправи срещу него. Всичките моми искаха да им бъде либе. Виках си, че ще се оправи с мечката. Чак до селото избягах и се свих край една къщурка в покрайнините му. Там останах почти до мръкнало. Едва тогава се престраших да видя какво е станало. Тръгнах обратно към гората, намерих сечището и взех да се оглеждам. Преди миг ви споменах: брат ми беше голям юнак. Невиждан другаде юнак. Няма вече такива в нашето село. Гледам, ви казвам, от мечката няма и следа! Нищо, бре! От брат ми пък останал един крак. Голям юнак! От мечката нищо, от него – цял крак! Това е юнак!
И така, разказвали хората за Хитър Павел и какъв голям юнак бил.
„Мечка страх, мен – не страх – казвали хората и добавяли: – От мечката нищо, от мене – крак!“
