Кратка история на първото ембарго в резолюции
Четиридесет и седем резолюции на Съвета за сигурност на ООН са гласувани между април 1992 г. и октомври 1993 г.
(FINLAN, 2004, P. 29)
Санкциите срещу страните на Югославия са организирани на две големи вълни – 1991–1995 г., или „първото ембарго“, успоредно със сраженията в Хърватия и Босна, и 1999–2001 г. – „второто ембарго“, съпроводило битката за Косово.
Резолюция 713 на Съвета за сигурност на ООН от 25 септември 1991 г. налага оръжейно ембарго на Социалистическа федеративна република Югославия и поставя началото на серия от ограничителни мерки (UNITED NATIONS SECURITY COUNCIL, 1991). Както големият пример на COCOM показва , ефектът от подобни действия се доказва трудно, но те създават силна енергия за нарушения и широки възможности за печалба. Според някои оценки забраната върху продажбите на оръжие позволява на сърбите да запазят стратегически превес във въоръженията и „да продължат своята насилствена политика, уверени в съзнанието, че техните врагове не притежават военните възможности да ги спрат“ (FINLAN, 2004, P. 20).
Ембаргото достига пик в резолюция 757 от 30 май 1992 г. Тя обхваща цялата търговия с Федеративна република Югославия (Сърбия и Черна гора). Мерките включват още забрани върху въздушния трафик, изключване от участие в спортни събития и академичен обмен, ограничения на дипломатическия персонал. Компромис е направен единствено за храната и хуманитарните помощи (UNITED NATIONS SECURITY COUNCIL, 1992). От този вход ще се възползват влаковите композиции на контрабандистите.
Допълнителни решения по специфични случаи допълват ефекта на изолацията. Резолюции 787 от ноември 1992 г. и 820 от 17 април 1993 г. спират търговията и транзита на стоки по река Дунав и в териториалните води на Сърбия и Черна гора. Контролните пунктове на блокадата са разположени във Видин и Мохач (UNITED NATIONS SECURITY COUNCIL, 1993). Морската блокада на Адриатика се осъществява с помощта на НАТО в хода на операция „Sharp Guard“.
След бурен и скандален живот първото югославско ембарго отива в историята с подписване на мирните споразумения в Дейтън през 1995 г. Резолюции 1021 и 1022 от 22 ноември отменят оръжейните и търговски забрани към страните от бивша Югославия.
Действия и противодействия
България, гранична на югославския конфликт, приема мисия на ООН за подкрепа на санкциите . Тук работят митнически експерти от САЩ, Канада и Западна Европа. Организационно структурата е подчинена на Комуникационния център за координация на мисиите за подкрепа на санкциите с щабквартира в Брюксел. При проверка на митническата документация агентите използват американска сателитна система за връзка (ANDREAS, 2005, P. 340).
След първоначалния шок в Сърбия и въвеждането на лимити за горивата през май 1992 г. мускулите на ООН омекват. Още същата година са прокарани ефективни контрабандни канали. Цените на сръбските бензиностанции падат (ANDREAS, 2005, P. 341). Албанци държат вноса към Черна гора през Шкодренското езеро. Гръцки, румънски, руски и украински кораби използват възможностите на Дунав. България пропуска цели влакови композиции с цистерни, но оставя място и за „куфарна“ търговия – бензин пренасят пътнически автобуси, леки коли и дори велосипеди (HAJDINJAK, 2002). Над този привидно хаотичен пазар царуват строги зависимости. В Сърбия кланът Милошевич контролира контрабандата чрез доверени лица. Премиерът Мариянович e едновременно и директор на най-голямата фирма за внос на петрол – „Прогрес“. Бензиностанциите са поверени на банките, които перат военните печалби на генералите. Михаил Кертеш, доставял успешно оръжие за босненските сърби, става шеф на митниците, където изгражда феодална система чрез своите земляци от областта Бачка. Контрабандистите на цигари Цане Суботич и Владимир Бокан представляват интересите на черногорския премиер Мило Джуканович и на шефа на сръбските тайни служби Йовица Станишич (ANDREAS, 2005, P. 341–342).
Мрежи, подобни на сръбската, направляват потока ембаргов петрол и от българската страна на границата. Пътят на горивото маркира точките на корупцията – железници и митници. Скандалите достигат до ранга на министър, фучат около шефовете на БДЖ и са подправени с участието на знакови групировки от деветдесетте години на ХХ в. и техните легендарни лидери, днес пратени в небитието. Оттогава тръгват пикантните слухове, свързали политиката с щедрата рента на контрабандата.
БЪЛГАРСКОТО ЧУДО
Като оставим слуховете, цифрите на статистиката през очите на експерта описват фантастични явления. През 1993 г. Българската народна банка сменя източника на информация за оценка на търговския баланс, който до този момент е правен по справки от търговските банки. След 1993 г. анализът стъпва върху докладите на митницата. До 1998 г. обаче данните, постъпващи от търговските банки, продължават да се появяват под линия. „Рядко толкова важна и разкриваща информация се е съдържала в бележка под линия.“ (DADAK, 2003, P. 514)
През 1994 г., казват ни търговските банки, България почти е удвоила своята международна търговия в стоки – с 4,5 милиарда долара! Подобен скок би трябвало да доведе до растеж и на брутния вътрешен продукт. Националната статистика обаче информира, че БВП е намалял от 10,8 милиарда долара до 10,1 милиарда. Какво всъщност продава така успешно страната ни? „Предвид ограничения асортимент и лошото качество на стоките, произвеждани в България, трудно е да си представим такава огромна промяна в задграничните вкусове, благоприятна за българския износ.“ (DADAK, 2003, P. 517)
Митниците, изглежда, не приемат подобна гледна точка. За 1994 г. те заявяват 2,3 пъти по-малък износ и 2,2 пъти по-малък внос спрямо данните на търговските банки. И все пак къде се губят тези четири милиарда и половина долара? Тяхното присъствие е съвсем осезателно покрай оценката на каргото, преминало границите. Ако през 1992 г. износът се измерва с 4682 хиляди метрични тона, през 1993 г. той достига 10 667, за да удари тавана с 13 859 хиляди през 1994 г. (DADAK, 2003, P. 521). Разликите в уравненията изглажда времето. През 1996 г., след края на санкциите, обемът на износа, показан от банките, се свива до този на митниците. Дошъл е краят на българското експортно чудо. Счетоводната математика тържествува, макар и закъсняла. Идват най-тежките месеци на рецесията.
И ако чрез своята брилянтна находка Дадак аргументирано и недвусмислено посочва дестинацията на шеметния българския износ – към Югославия и Македония, ако открива липсващата константа, която внася баланс в уравнението на търговията, той все пак не ни казва за мрежата, която има капацитета да управлява и дренира огромния оборот на контрабандата. Къде наистина отиват тези 4,5 милиарда долара?
Откъс от „Черната книга на българската корупция“, Николай Янев
