Когато с екипа ми слязохме от Еверест, първият въпрос неизменно беше: „стигнахте ли до върха?”.
Бях късметлия – невероятен късметлия, да успея да покоря този непристъпен връх, което ми позволи да отговарям на всички тези въпроси с „да”. За моя най-добър приятел Мик обаче въпросът беше много по-труден, тъй като отговорът „не” не разказваше дори малка част от неговата невероятна история.
Може и да не се беше качил до самия връх Еверест, но беше на косъм от него. В продължение на три месеца ние се катерехме един до друг, ден и нощ. Мик направи някои истински геройства там горе, когато нещата се влошиха, катери се с кураж, достойнство и сила и стигна до височина едва 90 метра от самия връх.
И все пак това не означаваше нищо в очите на задаващите онзи въпрос: „Стигнахте ли догоре?”.
И за двама ни пътешествието никога не е било заради върха. Беше пътуване, което изживяхме заедно; всеки държеше живота на другия в ръцете си, което по невероятен начин повлия на личностното ни развитие. На върха гледах единствено като на бонус.
Когато ни задаваха този въпрос, често реагирах по-отрицателно от Мик. Той беше мъдър и не гледаше на случилото се като на провал. Мик казваше, че всъщност е извадил късмет поради простия факт, че е оцелял, когато други четирима загинаха там същия сезон.
Мик остана без кислород горе, на последната права преди самия връх, на височина от 8500 метра. Той едва можеше да се придвижва, но пълзя на четири крака до самия ръб на изтощението, когато се подхлъзна и започна да пропада по гладката ледена повърхност надолу.
По-късно ми сподели, че тогава е бил сигурен, че ще загине.
Благодарение на някакво чудо се спрял в малка издатина, откъдето бил спасен от двама други алпинисти, които го намерили.
Четирима други катерачи по същото време нямали неговия късмет. Двама умрели от студ, а други двама паднали. Еверест е безпощаден, особено когато времето се промени.
До момента, когато се върнах при Мик в базовия лагер след няколко дни, той вече беше друг човек – смирен, благодарен за живота.
Така че, когато всички у дома го питаха за върха или му съчувстваха, че не е успял да го достигне за толкова малко, Мик не се ядосваше. Защото знаеше, че е можел да умре там горе. Знаеше, че е щастливец, задето е оцелял.
„Провалът” се бе превърнал в негова благословия, а животът – във велик дар, който той дълбоко ценеше.
Това са страхотни уроци, които много хора никога не научават – защото уроците се учат само чрез опита, без значение от посоката.
Помислете си за милиардера, който прелита до Южния полюс само за час, за да го „преживее”, и го сравнете с човека, който се е борил със стотиците километри лед, дърпайки скромна шейна.
Да, това е пътешествието, което изгражда човека.
В живота е важен растежът, а не трофеите.
Откъс от "Наръчник за оцеляване в живота"
