Промени размера
Аа Аа Аа Аа Аа

Булото

14 април 2014, 07:45 часа • 48349 прочитания

Сега, когато лежа върху последното си движимо и недвижимо имущество (старо легло един персон за една персона като мен, свряно в ъгъла на абсолютно празната стая) и упорито разглеждам последната неизследвана точка от тавана, си мисля, че животът ми можеше да протече по съвсем друг начин, ако преди около десет хиляди дни не бях срещнал онова червено зимно палто, служещо за прикритие на онова женско тяло, явно предназначено за промени в живота на такива като мен.

Ако не се лъжа, го срещнах за пръв път в края на един кучешки студен декември, по средата на малката уличка, по която се прибирах всеки ден от редакцията. Беше привечер – около шест вечерта през декември е направо мъртъв ден, начало на дълга, студена и тягостна нощ, където и какъвто и да си. Вървях по тротоара, завит презглава в износения си балтон, опитвах се да гледам пред себе си, за да не падна по заледените плочки, и пресмятайки набързо всяка следваща крачка, когато по средата на улицата срещу мен забелязах червеното палто. Нищо друго – дълго червено палто бордо, движено от, доколкото можех да преценя, дълго женско тяло. Нищо впечатляващо, ако не се смята странният факт, че палтото бе разкопчано и вятърът се опитваше да го свали от приносителя му. Разхождащият палтото вървеше бавно, спокойно и подчертано нехайно в нечовешкия студ, с ръце в джобовете, с безжизнено отпусната глава, обозначена от дълга, плисната встрани тъмнокестенява коса. Онова, което правеше впечатление в онзи миг обаче, не бяха нещата, които изброявам сега, не помня колко години по-късно, а онова, което погледът ми задраска светкавично в съзнанието, защото отказваше да приеме гледката: съществото, което се носеше с попътен вятър срещу мен, стъпвайки изящно и грациозно по заледената улица, беше под палтото... голо. Напълно. Безкрайно. Безумно. И невероятно.

Изумлението – колко слабо определение – ме събори тутакси на заледената улица и като се ругаех наум за халюцинациите си, се опитах да стана, решавайки, че трябва да отида час по-скоро на психиатър. И тогава я видях, надвесена над мен. Господи, няма кой освен теб да стори това, прогони тази гледка от съзнанието и подсъзнанието ми и ме пощади поне в оставащите малко дни до края: с протегната ръка, усмихнати очи и развято палто (онова, което се откриваше пред погледа ми, няма значение, защото не може да бъде описано с хилавата помощ на тридесетина букви, независимо в какви комбинации влизат помежду си) тя наистина беше над мен. Не се опитваше да се загърне, дори нямаше и намерение. Беше дошла да ми помогне и да ме изправи. Сега си мисля, че не биваше да го прави, защото иначе щях да си знам, че халюцинирам и толкова. Уви, бе там, над мен, и дори се усмихваше, което още тогава ме наведе на мисълта, че ако всичко не е лоша шега на моя ум, е лоша шега на нейния.

– Лошо ли се ударихте? – продума с напълно човешки глас видението и ме накара да примижа бързо, за да махна за миг от погледа си измамата. Като отворих очи, разбрах, че не съм си легнал просто на заледената улица – и не сънувам. Ръката ѝ ме докосваше по рамото. Всъщност виждах червения ръкав, обвил голата ѝ ръка, надвесен над лицето ми. Но виждах и друго. Другото беше всичко, което може да бъде видяно някога от мъж – или никога. Не разбирах нищо и си спомням, че само се страхувах. Не можех да гледам постоянно и пак примижах.

– Не искате ли да станете? Да нямате нещо счупено? – продължи същият глас, който вече почти материално се докосваше до мен, на топла въздушна струйка, която ме заля и сякаш ме заледи допълнително върху полирания тротоар. Време бе да направя поне един отчаян опит да стана и да се съвзема. Опитах, но не успях. Сякаш преизподнята ме бе затиснала и нямах сили да помръдна. Помня само, че подличко се опитвах да я разгледам. За съжаление, както вече казах, не мога да опиша онова, което виждах. Но го виждах. И още как.

– Хайде, опитайте пак. Тук ще замръзнете, а аз трябва да вървя – изрече съществото и се опита да ме повдигне, но бе нужен пристанищен кран, за да се изправя от положението, в което виждах отлично всяко петънце от вълшебното ѝ тяло. Главата ѝ също бе фантастична – одухотворяваха я две огромни, пределно красиви светли очи и устни, които навярно казваха много и когато мълчаха. Нямах достатъчно време да гледам главата ѝ, защото онова под нея бе като айсберг, който всеки миг можеше да поеме и да понесе всичко по неведомия си път. Видението наистина се канеше да тръгва, след като видя, че не мога или не искам да стана. Напрегнах се и като приклекнах несигурно и предпазливо, се изправих. Не ме болеше нищо, но можеше да почина всеки следващ миг – такова беше усещането ми в онзи момент... Единственото, което осъзнавах със сигурност, бе, че по уличката нямаше никой освен нас двамата. Всъщност най-сигурен бях за себе си.

На метър разстояние от нещастното ми тяло, отново с безразлични ръце в джобовете на червеното си, излишно палто, девойката, или каквото още беше, ме гледаше иронично, осветявана от уличната лампа и сама осветяваща цялата уличка. Вътрешната ѝ светлина навярно я топлеше в кучешкия студ и я правеше абсолютно нереална и недостоверна като надзъртане в отвъдното...

Не зная. И едва ли някой можеше да знае.

Вече тръгваше, когато успях да кажа:

– Защо си гола... в този студ?

Усмивката ѝ порасна.

– Не съм гола, а нова. Обзаложихме се, че мога да изляза така.

И доловила, че наистина е гола, едва сега се загърна в червеното си палто с двете си ръце – така, сякаш сама се прегърна и се скри в себе си. И се превърна в обикновен минувач, излязъл на вечерна разходка в падащия мрак. Пое по уличката, в противоположна на моята посока.

За да не полудея, извиках след нея:

– Как се казваш?...

– Мария. От днес.

Най-сетне проумях. Беше 18 декември 1984 г.

Тя бе новородена, а новородените идват голи на този свят.

Откъс от романа „Булото” на Мартин Маринов

 

Евгения Чаушева
Евгения Чаушева Отговорен редактор
Новините днес