„Надявах се най-накрая да те срещна“, беше неизречената истина.
Сините му очи срещнаха нейните и той остро я изгледа.
Тя отново наведе глава с надеждата, че този жест на смирение ще охлади внезапно пламналия гняв. Да седи с Гейбриъл след случилото се, беше глупава постъпка. Беше пиян и наоколо нямаше никой, който би могъл да я спаси при изблик на насилие от негова страна. Сега бе моментът да си тръгне.
Неизвестно защо в този миг Гейбриъл протегна ръка и затвори пространството между тях. Отметна косата й зад раменете, ръцете му бавно, много бавно се вплетоха в къдриците й, преди да ги отдръпне. Някаква особена енергия заструи от тях към косите й. Джулия потъна в усещането и почти измърка тихо, напълно забравяйки въпроса му.
– Миришеш на ванилия – отбеляза той, накланяйки тялото си, за да може да я види по-добре.
– Това е от шампоана ми.
Той си допи бирата и отвори нова, отпивайки дълга глътка, преди отново да се обърне към нея.
– Не трябваше да се получава така.
– Знаеш, че те обичат. Само за тебе говорят.
– Блудният син. Или може би демоничният. Демонът Гейбриъл.
Той горчиво се засмя и довърши бирата си почти на един дъх. Отвори си нова.
– Толкова се радваха, че идваш. Тъкмо затова майка ти ме покани на вечеря.
– Тя не ми е майка. И може би Грейс те е поканила точно защото е знаела, че ми трябва някой тъмноок ангел да ме наглежда.
Гейбриъл се наведе по-близо към нея, така че да положи ръка на бузата й. Джулия рязко си пое дъх, изненадана от докосването му, сините му очи се вгледаха в нейните с опиянение и почуда. Той плъзна палеца си по избилата червенина, колебливо, сякаш измерваше топлината на кожата й. Когато отдръпна ръка, Джулия почти изплака от загубата.
Той остави бутилката на верандата и бързо се изправи.
– Слънцето залязва. Искаш ли да се разходим?
Тя прехапа устни. Знаеше, че не бива. Но това беше Гейбриъл от снимката и вероятно щеше да е единственият й шанс да го види и да прекара време в негово присъствие. След това, което се случи днес, той едва ли вече ще се прибира вкъщи. Или поне още дълго, дълго време не.
Тя отметна одеялото настрана и се изправи.
– Вземи одеялото – каза той и когато тя го преметна през една ръка, той взе другата й в своята.
Тя ахна. Едно изтръпващо усещане започна бавно се придвижва от върха на пръстите й към ръката й, докато не стигна рамото и спускайки се към сърцето й, го ускори.
Той доближи глава до нейната.
– Държала ли си някога момче за ръка?
Тя поклати глава и той нежно й се усмихна.
– Тогава се радвам, че съм ти първият.
Те бавно се запътиха към гората, отдалечавайки се от къщата на семейството му. На Джулия й харесваше начинът, по който ръката й се побираше в неговата, и начинът, по който дългите му пръсти се извиваха и обхващаха нейните. Държеше я нежно, но здраво, като и леко я стискаше от време на време, сякаш да я увери в присъствието си. Джулия започна да си мисли, че това трябва да е усещането, когато се държиш с някого за ръка. До този момент й липсваше опит.
Беше се престрашавала да ходи в тази гора един или два пъти, и то само с Рейчъл. Знаеше, че ако нещо тръгне накриво, вероятно ще се изгуби в опита си да намери обратния път. Тя изтласка тези мисли настрана и се съсредоточи изцяло върху усещането да държи запленяващата топла, силна ръка на Гейбриъл.
– Навремето идвах често тук. Много е спокойно. Нагоре има стара ябълкова градина. Рейчъл показвала ли ти я е?
Джулия поклати глава.
Гейбриъл я погледна с нещо като сериозно изражение на лицето.
– Ужасно си мълчалива. Можеш да говориш с мен. Обещавам, че няма да те ухапя.
Той й пусна една от онези подкупващи усмивки, които тя познаваше от снимките на Рейчъл.
– Защо се върна вкъщи?
Той игнорира въпроса й и продължи да върви, но тя усети, че започна да стиска ръката й по-силно. Тя му отговори със същото, за да го увери, че не я е страх. Дори и да я беше.
– Не исках да се връщам така. Изгубих нещо ценно и в продължение на седмици не изтрезнявах.
Искреността му я изненада.
– Но може би ако си изгубил нещо, можеш да се опиташ да го намериш отново.
Той присви очи.
– Това, което изгубих, е изгубено завинаги.
Той започна да ходи по-бързо и Джулия трябваше да ускори крачка, за да се движи наравно с него.
– Върнах се вкъщи за пари. Ето колко отчаян и абсолютно изпаднал съм.
Гласът му омекна и Джулия го усети да потръпва.
– Такъв бях още преди да разруша всичко и всеки. Преди още ти да пристигнеш. Много съжалявам.
Той отново потрепери и я поведе наляво.
– Почти стигнахме.
През отвор сред дърветата те пристъпиха към поляна, застлана с гъста трева. Диви цветя, бурени и пънове бяха разпръснати сред наситената зеленина. Във въздуха витаеше мир и покой. Към края на полянката стояха няколко стари ябълкови дървета, които изглеждаха изтощени и занемарени.
– Това е – въодушевено посочи наоколо той. – Това е Раят[1].
Гейбриъл поведе Джулия към една голяма скала, стърчаща необяснимо в края на поляната, и я повдигна на върха й. После се покатери до нея. Джулия потрепери. Скалата беше студена под оскъдните лъчи на залязващото слънце и тя веднага усети хладината през тънките си дънки.
Гейбриъл съблече якето си и наметна с него раменете й.
– Ще хванеш пневмония и ще умреш – каза той разсеяно и я прегърна, като я придърпа по-близо към себе си. Тялото му мигновено я затопли.
Тя въздъхна дълбоко и със задоволство, учудвайки се колко добре приляга към извивката на ръката му, сякаш бе създадена за нея.
– Ти си Беатриче.
– Беатриче?
– Беатриче на Данте.
Джулия се изчерви.
– Не знам кой е той.
Гейбриъл се усмихна на себе си. Тя усети топлия му дъх в лицето си, когато потърка нежно ухото й с нос.
– Не са ли ти казали? Не ти ли казаха, че блудният син пише книга за Данте и Беатриче?
Когато тя не отговори, той поднесе устни към главата й и нежно я целуна по косата.
– Данте е бил поет, а Беатриче – неговата муза. Срещнал я е, когато тя била много млада и цял живот я е обичал отдалече. Тя го е превела през Рая.
Джулия слушаше със затворени очи гласа му, вдишвайки миризмата на кожата му. Миришеше на мускус, на пот и на бира, но Джулия не обръщаше внимание на тези миризми и усещаше само същинската му миризма, миризмата на Гейбриъл – силно мъжка и потенциално опасна...
[1] Думите рай и ад в книгата са написани с малки букви, когато се отнасят до текстовете на Данте, и с главни букви – когато касаят Гейбриъл. – Б. р.
