През последните години в България излязоха доста филми, попадащи в графата драма. Е, според Тео Чепилов, сценарист на лентата "Екшън", обществото ни всъщност има нужда от кино, което да носи "ентертейнмънт, бягство от реалността, да зарежда с мечти и желание да ги осъществиш". Именно това той и екипът на новата продукция се опитват да постигнат чрез голяма доза хумор и сатира. И ако името на Тео Чепилов ви е познато (няма как да го объркате заради рижавата му къдрава коса), само ще споменем, че той e сред сценаристите на успешните родни сериали "Под прикритие", "Стъклен дом" и "Домашен арест". Има и сборник с разкази - "Ситуация след ситуация". И докато чакаме "Екшън" да се появи на екран на 31 януари 2020, си поговорихме с него, за да разберем повече за лентата, за "филмите с много пукотевици" и за съвременното българско кино.
Засега очакването към "Екшън" минава през следното: нещо като български вариант на Тарантино, в което екшънът по правило е само повод за много хумор и оригинални размени на реплики. Къде са приликите с този утвърден и отдавна добре разработен жанр навън и все пак новото, което ще видим у нас?
"ЕКШЪН" е правен от хора, израстнали с филмите на Тарантино, Гай Ричи и Скорсезе, само че на Балканите. Съвсем логично е прочитът ни към крими комедите да е различен и леко сатиричен. Ние сме нещо като Dubioza Kolektiv – от всевъзможни западни влияния сме направили нещо наше си, което може да се нарече оригинално, пълно с енергия и много забавно. Това е на база коментари на хора, гледали филма, не си го пиша сам поради смъртен случай в рекламен отдел.
Бихте ли направили устен трейлър на историята?
"ЕКШЪН" разказва историята на три момчета, които израстват като болни фенове на американска звезда от филмите с много пукотевици на име Джон Келър. Това е събирателен образ на хора като Силвестър Сталоун и Жан-Клод Ван Дам, който е звездата на измисления филм "Турбо Ченгето". Сега, години по-късно, ретро звездата вече има проблем с наркотиците и снима в България, където момчетата имат шанс да се запознаят с него. Те се мятат с два крака в предоставената им от съдбата възможност и се завърта един безумен кръг от събития.
Как работихте самият вие върху сценария?
Идеята за сценария се роди в един разговор с оператора на филма Борислав Пенчев. Нещо се бъзикахме с американските екшъни, които се снимат у нас и ни хрумна завръзката, после останалото е история: филмът беше готов, само трябваше да се снима. Оказа се, че никой в България не иска да снима комедии – всички търсят драми, фестивални трагедии. После успяхме да си намерим продуцент, който да оцени хумора ни, запалихме и режисьорът Радослав Илиев, който направи невъзможното – да снима екшън комедия с минимален бюджет и резултатът да е просто уау. Иначе аз лично написах 15 версии на сценария, докато го заковем.
Промени ли се нещо на снимачната площадка, което актьорите да добавят от себе си?
По историята не, но на няколко места актьорите надграждаха върху репликите с импровизации. Радослав Илиев държеше такъв тип атмосфера на терен – всеки можеше да опита всичко, ако се получеше, оставаше във филма. Така се родиха няколко уникални реплики. Това е процесът – аз не мога да разбера сценаристите, които си гонят думичките да са същите, вместо финалният филм да е максимално добър.
Докато криминалните истории в ранните 90', например в книгите на Христо Калчев, бяха повече злокобни, опити за дефиниция на целия преход, сега все по-често екшъните ни залагат на хумора и пародията - значи ли това, че в известна степен започваме да излизаме извън клишираните образи за престъпността, че те са претърпели жанрово изтъркване и е необходимо да се насищат с нови стратегии на разказ за тях?
Ами аз познавам истински престъпници. Все пак съм от Надежда 6. Пък и покрай успеха на "Под прикритие" с доста подобни хора ме срещна животът. За тях насилието е ежедневие, изразно средство, не е нещо интересно и впечатляващо като за останалите. Повечето наистина имат брутално чувство за хумор и подхождат с ирония към живота. Но това е защитна реакция, не напън да бъдат комици. В нашия филм също е така – историята не е скечова, тя е смешна сама по себе си, но за нас – зрителите в салона, които сме на безопасно разстояние. За героите във филма ситуацията е на живот и смърт. Иначе този сюжет спокойно можеше да стане на сериозен драматичен филм, просто тонът не е такъв. Аз лично не обичам проповеди и размахване на пръст. Филмите за мен трябва да носят ентертейнмънт, бягство от реалността, да зареждат с мечти и желание да ги осъществиш. Животът у нас е достатъчно гаден – нямам нужда от бонус депресия.
Обикновено тези филми са наситени с фрази, които целят да се превърнат в "култови лафове" - кои са поне някои, да не издаваме всички, при вас?
Това, което се наложи като топ лафчето, е "Ей би си майката". Това не е мръсна дума, мога да я кажа. Когато холивудските звезди дойдат у нас и искат да научат някоя мръсна дума на български, най-лесният начин, който се е наложил, е това: Ей Би Си като буквите от азбуката и "майката" като родителница. Понякога, за да стане по-забавно им казват, че това значи "Благодаря".
Какви бяха изненадите - смешни или неочаквани трудности, с които мина заснемането му?
Ами всевъзможни перипети, но всичко завърши с хепи енд. Никога не съм вярвал, че този филм ще се случи, а когато го гледах на фестивала "Златна роза" и хората се смяха на правилните места, вече се успокоих, че даже се е получил.
Към какъв тип публика се е насочил основно филмът? Максимално широка или "таргетирана"?
Мисля, че всеки с чувство за хумор ще оцени филма. Особено, ако има отношение към киното като явление. Надявам се пубиката да остави настрана предразсъдицте и да даде шанс на филма, вместо да си формира мнение на база предишни провали на други творци.
