Колко общи черти има между българските и чешките роми, този въпрос си задаваме, докато четем книгата на чешкия писател Мартин Шмаус „Момиче, разпали огънчето”, излязла в превод на Красимир Проданов и издание на „Изида“. Авторът гостува у нас със съдействието на Министерство на културата на Чехия, а в залата на Чешкия център в София се състоя българската премиера на романа. При излизането си той се превръща в събитие, разпалва дискусии и печели най-голямата награда за литература в Чехия – „Магнезия Литера“. Романът обаче е вълнуваща и разтърсваща творба, включително и за една голяма любов.
За пръв път ли идвате в България?
Не, идвам за втори път. Първият път беше през 1987 г., когато с приятели бях в Пирин, а по пътя само минахме през София. Сега имах възможност да се поразходя в столицата ви и се почувствах много добре тук. Срещнах се с интересни хора и видях общи неща в живота, който водим.
В романа ви думата ром се употребява само веднъж, навсякъде използвате думата циганин. Има ли разлика между тези две думи?
Думата циганин е по-разпространена. В Чехия за роми се считат само тези от един цигански клан. Да, думата циганин се е сдобила с негативно съдържание. Виждаме как постепенно същия смисъл започнахме да влагаме и в думата ром. Израснах в малко чешко градче, където се заселиха много цигани. Съжителството с тях стана опасно и трябваше да се защитаваме от техните набези. Най-добрият ми приятел обаче тогава, като дете, беше едно циганче. Да, аз ги познавах като „цигани“. Тази дума всъщност не е чешка, тя съществува в много езици. Проблемът не е в самата дума, а в съдържанието, което влагаме в нея, и как я разбираме. Мисля, че вече и думата „ром“ придобива същия негативен нюанс. Макар че за някои може и да означават различни неща. По този повод имам една забавна истинска история. Една възрастна жена ми каза веднъж: „С циганите имаше много проблеми, но с ромите има още повече“. Самият аз познавам цигани, които категорично заявяват „Аз не съм ром, аз съм циганин“. Затова и използвам в цялата книгата това наименование, а не ром. Написах книгата, защото сам исках да си обясня определени неща. Стараех се да проявя максимална емпатия към този проблем. Романът бе създаден около 2000 г., но действието се развива 10-ина години по-рано. Пишейки книгата, осъзнавах и отношението на циганите към гаджовете – така те наричат другите, нециганите.
Явно много добре познавате ромите. Може ли да се каже, че книгата ви ще ни помогне да ги разберем, да си обясним поведението им?
Циганите нямат памет. Те не помнят какво са казали. С книгата си исках да вникна в психологията им, в тези неща, които ние не можем да разберем. Когато един циганин ви каже нещо, той го казва с цялата си душа и сърце. Но проблемът е, че след това забравя какво е казал, и ние смятаме, че той е излъгал. За нашия цивилизационен кръг истината е нещо, което може да бъде установено. За циганина истината е онова, което е полезно в конкретния момент. Той мисли в други категории. Влага друго съдържание. Моята съпруга, която е лекар, се сблъсква с това всеки ден. Циганинът Феро отива при нея и казва, че много го боли кръстът, за да си изкара инвалидна пенсия и да не работи повече. Феро действително се чувства така, защото е в лекарския кабинет, но като излезе, кръстът престава да го боли. Ние имаме задръжки да пеем по улиците, но циганите нямат такива задръжки. Точно музиката май е единственото, в което са добри. Но не могат да четат ноти, не могат да свирят във филхармонията.
Доколко е истината и доколко художествената измислица в романа ви?
Всичко в книгата е истина, неща, които съм видял или преживял в контакта си с цигани. Измислена е само спояващата история. Но мои познати са преживели още по-жестоки неща от разказаните. Когато книгата излезе, за тези неща, свързани с циганите, изобщо не се говореше. Това беше чувствителна тема. Романът беше първият писмен текст за ромите в Чехия. Повечето читатели го харесаха, макар че имаше, да, по-малко бяха, но все пак имаше такива, на които не им допадна. Читатели са ми казвали, че някои моменти в книгата са ги разсмели, други пък са ги разплакали. Това е нещо, което радва един автор – че книгата му въздейства.
Възможно ли е ромите да се интегрират в обществото?
Такива стъпки са правени и по-рано в Чехия, в годините след Втората световна война, когато са се опитали езиково, културно и образователно да асимилират ромите. В родината ми след войната почти не оцеляват цигани, заради хитлеристкия геноцид над тях. После обаче те отново се заселват на мястото на прогонените немци. Асимилацията на циганите има много положителни резултати, но и досега не съм убеден дали това е било правилно и добронамерено.
Защо вече не пишете?
„Момиче, разпали огънчето” е роман, който се изля. Ако сега седнех да напиша тази книга, тя щеше да бъде далеч по-малка като обем. Нямаше да съкращавам, а щях да я напиша по-трезво и немногословно. Или пък изобщо нямаше да я напиша. Всичко е свързано с моя опит от онова време. Сега излизат много книги в малки тиражи, всеки пише, а аз не искам да спомагам за това пренасищане в литературата. Предпочетох да си купя ферма и да бъда по-близко до природата и земята. А иначе работя като директор на болница в малко градче.
