Иво Петров и съпругата му Нина са артистично плевенско семейство, което се издържа само с рисуване. Двамата художници са представители на плевенската школа, известна със своите традиции и големи имена в българската живопис. Завършили са тревненското училище за приложни изкуства, а след това - живопис във Великотърновския университет. Живеят и работят в Плевен. Представят творбите си във Франция, Испания и България.
Иво даде специално интервю за Аctualno.com, за да разкаже как един художник вижда заобикалящия го свят.
Как се зароди страстта към изкуството, къде учихте?
Няма страст, това е нещо което си получил в повече от другите безплатно и без да го желаеш и смятам, че си длъжен да го раздаваш. А за образованието ... стандартно - живопис във ВТУ, единственото хубаво от там са приятелствата!
Рисуването ли Ви събра заедно?
Не - любовта. Иначе сме заедно от художественото училище... цели 25 години.
В какво се различавате? Заедно ли рисувате или всеки от Вас си има своето ателие и лично пространство?
Заедно, нямаме киносалон за ателие, напротив. Мисля, че вече не се различаваме в нищо друго, освен в картините, даже има моменти, когато имаме странно еднакви мисли.
Имали ли сте изложби в чужбина? Как се гледа на изкуството у нас и как в чужбина?
За щастие сме имали и ще имаме истински изложби в истински галерии в чужбина. Не присъстваме в колекциите на Барак Обама, Путин, последните четирима папи, Дарт Вейдър и т.н. Всичко, което сме правили, е истинско и сме го постигнали сами и само защото сме показали неща, които някой е харесал безпристрастно!
Там съм изпитал щастието, че съм художник - невероятно удоволствие е откриването на изложба в една цивилизована държава. Там могат да те гледат добронамерено само за това какъв си и какво умееш и никои не те пита „кой те праща". А този въпрос съм го чувал в няколко софийски ''престижни'' галерии.
За съжаление у нас се гледа с презрение на изкуството от всеки - от обикновения простак до елитния такъв. Даже да се появят някакви симптоми на начално отношение към изкуството, много бързо всеобщото тресавище на посредствеността ги поглъща.
Има някаква клика на колекционери и разбирачи с добре изграден манипулиран вкус, хора, които са затрупали с фалшиви картини от така наречените ''стари майстори'', без да се замислят, че и ''старите майстори'' са били млади, когато са рисували картините си. Но това е дълга тема и няма смисъл да се говори - на парвенютата не можеш да им дадеш акъл. Единствено в Пловдив се почуствахме като в европейски град на наша изложба, една сложна комбинация от хора, атмосфера и отношение.
Картините Ви гледат към едно отдавна отминало време. Защо и двамата сте толкова пленени от него? Настоящето не Ви ли вдъхновява?
Не знаем, май тогава е бил най–прекрасният период в нашата цивилизация. А настоящето е абстрактно и ние от време на време си позволяваме да правим такива картини, но те са само за нас.
Прави ми впечатление силният контраст между носталгията, която картините навяват и ярките весели цветове?
Да, това е специално при моите картини, правя го по интуиция.
Често включвате образ на компаньонка в картините си. Фактът, че днешно време такава дума няма приложение, е достатъчно показателен, но все пак защо я показвате толкова често?
Хубави са, затова. Днес има много нискотарифни компаньонки духовни, морални, естетически и политически - те са стандартни, еднакви, безинтересни.
Този образ винаги е бил еротичен, но е пълна противоположност на днешната разкрепостеност. Остана ли място за еротика в съвременния свят?
Еротиката помага. Тя продава, защото се харесва много... особено, когато сложиш точната доза леко, финно като много деликатна подправка. А днес е ''Содом и Гомор''. Даже е притеснително, че е толкова много, чак не ти прави впечатление. Така в един момент се замисляш (след като не ти прави впечатление) да не би да си нещо дефектен, стряскаш се!
Видях Ваша картина „Как мафията ще ни спаси от политиците!''. Има ли спасение наистина? След политиците идват мафиотите... а всъщност не са ли едно и също?
Предполагам че е много радикално, но те (политиците ) са толкова отвратителни, че някой трябва да ни спаси! Търся решение.
Наскоро по програма ''Хр.Ботев'' г-н Сашо Дончев заяви, че художниците трябва да живеят само за щастието, да получават вдъхновение тихо и анонимно от възвишения си труд. Какви чувства събудиха у Вас тези думи?
Бурни - не знам как така решаваш, че като не се храниш ще работиш по-добре. Г-н Капиталиста отрече правото на печалба, като изреди един куп заучени соц. и постсоцесионни шаблони и заглавия. Този елит благосклонно ни оставя да преживяваме с вдъхновение, да подарявам на децата си вдъхновение, да ги нахраня с вдъхновение, да им плащам безплатното образование с вдъхновение и накрая, като получа инфаркт, ще взема необходимата доза вдъхновение!
Това е елит. Обществото, което може да се намушка с трюфели и скъп алкохол, но да се пазари като циганка за една картина. Те едва ли знаят, че има художници, които не са се хранили по няколко дни, не от суета или заради диети, а защото просто няма какво да ядат! И когато казва г-н Дончев, че тези са истинските творци, незнайни войни на тихия фронт на изкуството, а другите са меркантилните, конюнктурните и пр., просто да погледне в собствения си вестник за кого пишат или всичко е само поза?
Често пъти се питам защо има талантливи художници, които наистина нямат какво да ядат, къде да спят и т.н., но въпреки това са се отдали само на изкуството. Възможно ли е да се откажете от рисуването в името на високо платена работа? Може ли нещата да вървят паралелно или трябва да решиш кой свят избираш – обикновения или този на изкуството?
Не знам, не знам... когато е истинско, влизаш вътре и няма отърваване, даже да правиш най-прозаичните пейзажи, а високо платена работа няма кой да предложи на художник. Смешно е и няма как да е паралелно. Светът на изкуството също е обикновен, там хората са необикновени.
Децата Ви рисуват ли? Бихте ли искали да вървят по Вашите стъпки?
Рисуват, искам да са щастливи и да живеят в по-добра страна, може и да не е тази.
Кое е по-добре – да си известен приживе (и да се радваш на облаги и известност) или да те помнят, след като си отидеш?
По-добре да си богат и здрав, отколкото болен и беден.
