Роден е до голяма река и до днес е свързан с родния си град. Не е привърженик на схващането, че фотографът трябва да носи винаги фотоапарат със себе си. Според Ивайло, ако гледаш света постоянно през визьора, ти не си наистина там, за да оцениш наистина момента. Внимаваш как да направиш поредния кадър, следиш дали светлината е подходяща и къде да се преместиш.
Ивайло Петров е професионален фотограф, специализиран в концептуалната портретна, рекламна и екстремната макрофотография. Сред клиентите му са Ogilvi, Saatchi&Saatchi, Porsche, Visa, списание On Air, и много други. От личните му проекти в момента най-актуален е Портрети на срама, в който представя отличени спортисти от Видин на фона на плачевните условия в базата за подготовка на шампионите от дунавския град.
Ивайло вече е правил самостоятелна изложба във Photosynthesis, спорадично води и фотографски курсове. Следващият уъркшоп, който готви ексклузивно, ще бъде в рамките на Transfiguration Festival в родопското село Долен от 6 до 9 август.
Как се запали по фотографията?
Историята е съвсем тривиална - бях на екскурзия в Рим, баща ми ми подари едно обикновено фотоапаратче и аз започнах да снимам като редови турист. Два дена по-късно реших, че е добра идея да му изчистя обектива със спирт. Апаратчето не преживя дълго, но пък интересът към фотографията, който то отключи, остана у мен достатъчно дълго, за да реша 3-4 години по-късно, че това ме интересува достатъчно силно, за да го приема за сериозна работа.
Кога разбра, че можеш да го превърнеш в професия?
Нямаше някакъв преломен момент, макар че първите ми награди дойдоха преди да превърна фотографията в професия, колкото и нескромно да звучи. Учих семестър и половина арабистика, но осъзнах, че това нещо не е за мен и за щастие сравнително рано се пренасочих към фотографията. След първи курс арабистика в СУ „Св. Климент Охридски”, се прехвърлих фотография в НБУ.
Коя от посоките във фотографията, с които се занимаваш, би искал да превърнеш в основно поле на работа?
Личните ми преференции, ако нямаше никакви други фактори, биха били снимки на групи, музика. Концептуална и портретна фотография. Както и екстремна макрофотография. Всъщност, макрофотграфията е моето хоби във фотографията. Аз съм от тези хора, на които работата им е и хоби - почивам си с тези макро снимки. Те са много трудни технически и изискват доста сериозна концентрация, техника и търпение (което ми е големият проблем), за да ги реализираш. Но пък ми носят огромно удовлетворение, макар и да ги правя сравнително рядко.
Как караш насекомите да застанат мирно?
Повечето от тях не са живи. Почти невъзможно е да направиш такъв кадър на живо насекомо. Увеличенията са огромни и чисто оптически (което е физическото ограничение на фотографията) не можеш да направиш само една снимка, която да е финалният кадър. При такива увеличения ти правиш един кадър, в който обаче на фокус е единият косъм от главата на мухата – другото е размазано. Техниката е следната - правиш кадър, отместваш фокуса минимално, нов кадър, отместваш. След това наслагваш фокуса на заснетите кадри. В крайна сметка, за всяка от снимките, които хората виждат накрая, има 50 до 70 кадъра. Съответно насекомото трябва да е напълно неподвижно. Истината е, че повечето от тях ги намирам умрели, защото съм човек, който трудно може да убие дори насекомо. Понякога обаче, ако буболечката ми хареса, се запознава с хладилната камера за кратък период. Избягвам да го правя и ако имаше друг начин, щях да работя по него, но за съжаление няма.
Как се свързаха с теб клиентите, с които си работил през годините?
Разбира се, в началото не познавах никого и се стараех просто да правя моите си неща. Със списание On Air работя много отдавна, а работата ни стартира случайно. Моя приятелка беше арт директор при тях и тя ме свърза с екипа им, защото търсеха хора, които да снимат портрети. Първата ми сесия при тях беше с Левон Хампарцумян, който е доста сериозен човек и бях много притеснен. Бях на 22 години, това беше от първите ми сериозни ангажименти, а по време на фотосесията имаше много технически проблеми с импулсното ми осветление, за които и до днес съм убеден, че са свързани с факта, че в съседната стая имаше брутална техника за наблюдение и контрол и вероятно тя интерферираше с моите радиосинхронизатори. Никога дотогава не ми се беше случвало, нито пък след това. Но накрая се получи и започнах да работя за тях - вече от доста време. Когато човек съзнателно и консистентно копае в една посока в работата си, хората го забелязват и предполагам, че така се получи и с мен. Отдавам го на постоянството ми.
В момента работиш ли по по-голям проект?
Чисто комерсиално, истински големите проекти в България са много малко. Моето разбиране за голяма продукция е да можеш да си позволиш без компромиси и ограничения цялото нужно осветление, одекоряване и реалния брой асистенти, за да може нещата да се случват по най-гладкия начин. За фотографите това става все по-имагинерно; бюджетите за снимане се свиват, и човек трябва да е адаптивен и креативен в тази ситуация. Комерсиално погледнато, се опитвам да бъда крайно ефективен спрямо съответния бюджет, с който клиентът разполага. В личните ми проекти, които разграничавам от професионалната ми работа в смисъла, че там имам пълен контрол върху абсолютно всеки аспект от продукцията, имам една серия, по която се старая от време на време да мисля и да реализирам. Тя е свързана с концептуални портрети на актьори и хора, които са по някакъв начин ценни за изкуството на България. Последният портрет, който завърших от нея е на Койна Русева и съм истински благодарен на всички хора, които работиха по него. Имам идея и за една друга серия. Но истински големите проекти трябва да включват повече от един или два кадъра, които си реализирал. Нерядко проектът е нещо, което човек развива с времето и узрява заедно с него. Разбира се, извън тях правя и доста неща, които не са обвързани с конкретна серия, самостоятелни кадри са.
Казваш, че голямо вдъхновение за теб е Космосът. Как те вдъхновява?
Звучи малко претенциозно, но е така. Винаги, когато се зачета и замисля за космоса, моят генетично ограничен мозък на хомо сапиенс дори не може да започне да осъзнава реалните мащаби, в които се разгръща. Това не ме плаши, а ме успокоява, защото космосът просто Е. И нищо от нашите ежедневни проблеми и моментни драми няма особено голямо значение. И въпреки това, въпреки цялата банална нагласа на хората, че сме незначителни и незабележими, погледнато в подобен мащаб, ние не познаваме нито един друг вид, който да е достигнал нашето ниво на самосъзнание. Ако уравнението на Дрейк се реши песимистично - това е едно уравнение, което прави хипотетично предположение за броя на разумните цивилизации в нашата галактика на базата на няколко фактора, резултатът е нула, но ако погледнем дори само малко по-оптимистично над част от тях, би трябвало да съществуват поне няколко тук и сега, в нашето настояще. Но ако все пак сме сами, това ни дава, според мен, някаква малко по-особена важност. Карл Сейгън имаше една много яка мисъл, която буквално преведена гласи: „Ние сме начинът на космоса да опознае себе си”. Практически, ние сме създадени от звезден прах, елементите в телата ни са продукт на звезди, развили самосъзнание и познали себе си. За мен това е много красиво.
Водиш и курсове, разкажи повече за тях.
Вярвам, че ако човек е достигнал някакво ниво в работата си, което би му позволило да бъде полезен за хора, които сега навлизат в тази сфера, би могъл да им спести част от хилядите грешки, които той е направил по пътя си или да съкрати поне отчасти времето, което иначе би им било нужно да стигнат до някои истини за самите себе си като фотографи. Първият курс, който водих още преди години, беше еднократен, към НБУ. След това реших, че би било хубаво да направя курсове, които да водя сам. Но ги правя от време на време и когато има такъв, то се чува.
Правил ли си изложба с твои творби?
Да, имах щастието, късмета и удоволствието да направя своя изложба, за която съм много благодарен на Photosynthesis. Първата ми самостоятелна изложба стана факт миналата година през април и според мен се получи много добре. Планирам да направя нещо такова пак, но смятам, че изложбата е едно от тези неща, които артистите би трябвало да правят, когато имат какво да кажат с нея, а не самоцелно. В тези неща също човек трябва да действа безкомпромисно, защото изложбата е твоето становище и заявление.
Какво се очертава в бъдеще пред теб?
Занапред бих искал да имам възможността да правя нещата, които смятам за важни към момента. Опитвам се да разширявам работата си, доколкото ми го позволяват обстоятелствата.
Къде публиката може да види твои неща?
На официалния ми уебсайт www.ivaylopetrov.eu или във Facebook страницата ми. Също така, на Transfiguration Festival ще направя практически уъркшоп по фотография.
Интервю на Ивайло Александров за www.sofialive.bg,
Фотография: Славея Йорданова
