В края на миналия месец всички медии у нас заговориха за "Не ме докосвай" ("Touch Me Not") на румънската режисьорка Адина Пинтилие, филмът, който завоюва голямата награда "Златна мечка" на 68-ия Международен филмов фестивал в Берлин - "Берлинале".
Копродукцията с българско участие се превърна в истинска сензация заради своите провокативност и новаторство. Тя е хибрид между художествена измислица и реалност, но не е документална. Пинтилие я описва като визуално изследване на тема интимност и лична свобода.
"Не ме докосвай" е част от програмата на 22-рия София Филм Фест, а съвсем скоро се очаква да бъде официално пуснат в някои кина у нас, за може да бъде видян от повече хора. Адина Пинтилие е в България, за да го представи лично, а Actualno.com имаше честта да разговаря с нея. Вижте какво ни сподели тя за киното и за вълнението да държиш "Златна мечка" в ръцете си!
Г-жо Пинтилие, дебют в пълнометражното кино и "Златна мечка" в ръцете. Какво стои зад този успех и как всъщност започна вашата авантюра с киното?
Преди "Не ме докосвай" снимах много късометражни филми и повечето от тях са хибрид между фикция и документалност, но това е моят първи пълнометражен филм, най-завършеният, събиращ всички компоненти.
Това е по-мащабен проект, копродукция между пет държави - Румъния, България, Чехия, Франция и Германия. Продуцент от българска страна е Мартичка Божилова. Относно авантюрата ми с киното - това е дълга история. Идвам от малък град, който се намира близо до Букурещ и достъпът до кино е почти невъзможен. Toва е голям проблем в Румъния, нямаме достатъчно кина в цялата страна. Филмовата общност се опитва да направи нещо сега, за да промени това. След прехода повечето кина бяха превърнати в дискотеки.
Когато бях на около 20 се преместих в Букурещ, където първо учих икономика, след това преоткрих театъра и киното. Първият филм, който наистина ме накара да се влюбя в киното, бе "Червената пустиня" на Микеланджело Антониони.
Тази година началото на "Берлинале" бе белязано от скандал – имаше петиция, че той се нуждае от обновяване. След като "Не ме докосвай" спечели голямата награда, сякаш всички си отдъхнаха. Може ли да кажем, че филмът спаси фестивала?
Вижте, имам огромен респект към "Берлинале" и не бих казала това. С тази петиция, за която говорите, режисьорите искаха да апелират, че обновяването му е необходимо, най-вече в състезателната част на официалната програма. Те искаха да накарат организаторите да поемат по-голям риск. По начало "Берлинале" винаги е поемал риск с по-предизвикателнo и прогресивно кино. В този смисъл това винаги е било място, на което можеш да видиш иновативно кино. Да, може би журито има своите приоритети, но това не значи, че нещо не е наред. Аз вярвам в бъдещето на фестивала, защото това е един от най-интересните и смели кино фестивали в света. Така че ще бъде арогантно да кажа, че моят филм е спасил фестивала, той по-скоро е допринесъл за по-oсвободения му дух. Не мисля, че може да кажем, че има по-добра платформа за изразяване и диалог с аудиторията от "Берлинале". "Не ме докосвай" е филм, който провокира диалог за това, че хората са различни и е грешно да им поставяме етикети. Смятам, че филм като този е много необходим, особено днес, когато между хората има толкова много агресия и дискриминация. Така че той дойде в много подходящ момент.
И все пак публиката се оказа раздвоена. Много хора напуснаха прожекцията. Защо?
Това е много интересно, защото филмът е отворен към диалог. Истината е, че хората, които напуснаха залата, го направиха в самото начало на филма, те просто не дадоха възможност на филма да отвори този диалог, да промени мнението им. Точно затова това не ме притеснява, защото тези реакции не са конкретно към филма, те не познават филма. Те са отключили в тях реакции, които са им некомфортни – тяхната сексуалност, голота, вътрешни чувства. Странно е, че някои хората се притесняват от тяхната интимност, голотата, сексуалност – това е важна част от нашия живот. Защо е толкова трудно да погледнем към нея? Най-трудно е понякога да погледнеш към самия себе си.
Наричате филма "инструмент за преоткриване на самия себе си". Успяхте ли да се преоткриете?
Когато бях на 20, си мислех, че знам всичко за интимността и любовта, какво е красотата. Но през последните 20 години тази сигурност постепенно се разклати до момента, в който бях сигурна, че нищо не знам. Исках да преоткрия интимността и тогава започна този прекрасен процес – наричам го по-скоро изследване, отколкото филм. Всичко, което научих от образованието си, от обществото, в което живeя, ми помогна за това. Опитах се да го използвам и да погледна реалността с други очи. Така започвах да откривам хора, които мислят като мен, хора, които искат да се присъединят към мен в това пътуване. Toва е филм за хората и фокусът е към тях, аз и екипа сме просто мост на комуникация между филма и зрителите във всички държави по света.
Как избрахте актьорите? Две от ролите са на българи – Ирмена Чичикова и Георги Налджиев.
Просто намерих своите хора, съмишленици, такива, които искаха да преоткрият себе си, такива, които имат какво да предложат на публиката. Мисля, че цялата работа по филма бе много важна. Актьорите се научиха да не се притесняват от реакциите на публиката. Преди снимките всеки от тях трябваше да се снима сам, да прави свои свои видеодневници. Задавах теми, на които да експериментират, снимайки се. Това беше пътешествие към себе си. Конфронтация със заобикалящия свят.
Повечето хора, правещи филми на Балканите, прибягват до копродукции. Това ли е успешната формула или просто е начин на оцеляване?
Много е важно, че това изобщо е възможно. Присъединихме се към ЕС заедно с България през 2007 година. Това беше и много важен, личен момент за мен, защото точно тогава завърших филмовото училище. Присъединяването към ЕС допринесе много за правенето на копродукции между страните в Европа. Страхотно е, че имах възможността да направя такъв интернационален филм с международен екип. Тази копродукция е важна не само заради бюджета, който си разделихме, но и заради възможността да се работи с различни хора от България, Румъния, Германия, Франция, Великобритания.
През последните 10 години Румъния успя да се утвърди на световната кино сцена с имена като Кристи Пую, Калин Петер Нетцер, Кристиан Мунджиу. Какво трябва да се случи, за да поеме и България по този път?
Аз мисля, че вече сте поели по този път. В последните години има много филми, които го доказват. Бих споменала Андрей Паунов. Също Ралица Петрова с филма си "Безбог", който бе представен на много места по света. Точно затова са и тези копродукции, за да си помагаме и да се случват нещата по-лесно. Ние сме много близо един до друг, затова е наистина важно да можем да работим заедно.
Интервю на Милена Славкова
