Станка Калчева е завършила актьорско майсторство във ВИТИЗ при проф. Николай Люцканов. Дебютира в ролята на Елвира в „Тартюф” от Ж. Б. Молиер в Драматичен театър – Пловдив. Работи в Младежкия театър „Николай Бинев”. В момента подготвят пиесата „Бившата мис на малкия град“ на британския драматург Мартин Макдона. Actualno.com я потърси за интервю, в което да разкаже за морето, край което е израснала, за театъра, за кризата, за наградите и още нещо.
Г-жо Калчева, мнозина мечтаят за къщичка край морето или дори каравана, а там е вашият роден дом. За подобно нещо старите хора казват, че си люшната в бяло халище, тоест родена с късмет, така ли е наистина?
Може и така да се обясни случайността, че съм се родила в град Каварна. Детството ми е свързано с морето, като на всички, живеещи там. Градът е на едно плато, т.нар. Чиракман, разпростирало се е навътре в морето и там е бил градът. Става дума за V в.пр.н.е. При едно земетресение този нос, това плато се откъсва и градът потъва. По-късно го застрояват малко по-навътре и нависоко. Това са едни дерета и цялото ни детство е минало в скитания в околностите до морето - Ючбунар и другите. Чувството ми за свобода е от тогава. Сутрин още след ставането излизаш, отиваш на плаж или се мотаеш по сокаците и се прибираш по тъмно, умрял от глад, с кални вадички по краката, по лицето. Ставахме като циганчета, чудна гледка!
Чувствителните хора имат нужда да се върнат в родното място, за да заредят "батериите" си. За вас това домът ви ли е или морето?
И двете. Да, има го този ефект на зареждане. Домът ми е свързан с моите родители, които ги няма и от три години аз съм сама в тази къща. Минавам през един период, в който някак си трябва да възприема това, че не идвам на гости. Не идвам при майка си и баща си, идвам при себе си. А морето е част от теб самия, както е домът, в който си израснал. Не мога да ги разделя.
Морето е вдъхновение за творците, но да си израснал край него какво е?
За мен то е вид медитация по-скоро. Някакво връщане към същността си, към себе си. Изчистване на съзнанието, потъване в космоса. Вдъхновението за мен е по-друга територия, то по-скоро се провокира от общуването с хората, от обмяната на идеи.
Къде се любимите ви места, да останете сама със себе си – край скалите, където вълните се удрят с бясна сила, или на пясъка, при кроткия им допир?
Зависи от състоянието, в което се намирам. Лятото, когато е възможно, плувам много навътре. Лягам в един момент върху водата. Тя ме носи. Това е моята медитация. Дали ще е пет или десет минути в това състояние, времето няма измерение. Това са такива пречистващи мигове. И ако е вярно, че водата мие всичко, много често, разхождайки се по каменистия бряг, където има много красиви места, сядам на някой камък и мога с часове да стоя, без да мръдна. Като библейски старец.
Имало ли е случаи морето да ви озадачи в някаква степен?
Съвсем скоро имах невероятно преживяване. Когато обявиха това извънредно положение, аз заминах за Каварна. Всеки ден слизах до морето. Виждала съм го във всякакви състояния това море - и страшно, и нежно, и бурно. Един ден обаче за първи път го видях като мъртво. Беше толкова гладко, но не като огледало, а като бетон. Равно, не издаваше никакъв звук. Наоколо нямаше никакви звуци от нищо, дори птички, като филм на Тарковски беше. Такова усещане остана у мен, сякаш светът се свършва.
Колко време останахте така?
Аз го издържàх около час. След това отидох да се видя с приятели, защото беше много шокиращо като усещане. Нищо не излъчваше. Празнота, като края на света.
В Каварна сте били по време на епидемията, как изкарахте този период?
Както знаете, театрите ги затвориха първи - още на 8 март. Аз обичам да си стоя вкъщи, но в един момент се хванах как си търся причина да отида до магазина по пет пъти на ден, ако не и повече. Реших, че няма да мога да издържа така в София. Качих се в колата и заминах за Каварна, където нещата не бяха така истерични, като в големите градове. Това по някакъв начин ме спаси от задаващата се депресия, че не можеш да работиш това, което обичаш, не си свободна да общуваш с хората, с които си свикнал. Първият месец не беше лесно. Опитвах се да чета, да гледам филми и не се получаваше. Не можех. Общо взето бях като това море, за което ви разказах преди малко. Полека-лека обаче започнах да се връщам към по-земни неща - градината, разходките до морето, каране на колело. Почнах да отварям някоя и друга книга. Така се връщах в нормалния си ритъм, доколкото е възможно.
За това интервю сте в някаква почивка, над какво работите?
Вчера дойдох в София, понеже ние бяхме в предпремиера, когато започна кризата. Сега ни извикаха да репетираме, за да довършим това, което бяхме започнали - една пиеса на Мартин Макдона „Бившата мис на малкия град“. Много е хубава. Трябва да я изиграем на 30-ти юни пред приятели. Ще е закрито представление, а премиерата ще е наесен. Дано всичко дотогава да е по-нормално - хората да не се страхуват, театърът да си запълни потенциала от места и да ги няма тези ограничения. Но… както дойде. Премиерата беше планирана за 24-ти март, но не можа да се случи.
Гилдията ви е особено силно потърпевша от пандемията, липсата на изява през трите месеца на какво се равняват като щета?
Щетите са двупосочни - и за творците, и за зрителите. От една страна нашият живот е свързан с професията ни. Ние някак си живеем в театъра, не делим живота на "Сега аз съм на работа" от "Сега съм другаде ". Тази криза се отрази на всички мои колеги. Ние, в държавните театри, сме по някакъв начин облагодетелствани, защото възнаграждението ни е гарантирано, макар на всички да е ясно, че не се издържаме само със заплати. Имаме представления и в други театри, някои колеги снимат, имат и други дейности извън стационарните си театри. Колегите обаче, които са на свободна практика, не знам как са се справили с тази ситуация, защото знаете, че се отпуснаха някакви помощни средства. Колко хора кандидатстваха, а по-малко от половината бяха одобрени и там станаха някакви страшни каши. Не знам получили ли са си парите. Последно говорих с една колежка, която каза, че нищо не е получила, въпреки че е от одобрените. Така, че материално бяха ощетен много хора. Базисната щета беше психическа.
А от нея вероятно всеки ще се възстановява различно?
И тя е двупосочна, защото е не само за актьорите, а и за зрителите. Обратният път към храма се извървява и от двете страни. Ще видим как ще го извървим, това предстои.
В каква ситуация научихте, че сте лауреат на държавното отличие „Златен век“ – печат на цар Симеон Велики?
В Каварна бях. То е малко смешно. Бях се приготвила да правя сироп от бъз и акация - да се възползвам от нещата, които природата ни е дала, за да си запълвам времето. Седнах да изпуша една цигара и като си отворих телефона, видях. В началото мислех, че някой се шегува. Не можех да повярвам, естествено. Започнаха да ми звънят приятели, да ме поздравяват. И аз: "Ама обяснете ми сега какво става!?". Общо взето наградите, които съм получавала досега, са свързани конкретно с ролята ми в театъра, имам и една филмова. Това е голяма радост, но намираш логика в това, че си си свършила работата, че хората са се припознали в това, което правиш, че са те оценили. А тази награда е различна - за изключителен принос в развитието и утвърждаването на българската културна идентичност. Тя е с много по-различен знак. Той вече включва и личността ти като проявление в обществото, което леко ме шокира. Това ме натовари с отговорност, защото наградата носи отговорност като послание. Кара те да си длъжен да бъдеш на нивото, на което те награждават.
Синът ви Борис върви по вашия път, откога му е тръпката да бъде на сцена или да я пожелае?
Може би откакто се помни, си е мечтал да бъде в театъра с репликата: "Мама си играе в театъра, тате си играе в театъра, а мен не ме взимат да си играя в театъра!". Това обяснява всичко. Значи, ние ходим там да се забавляваме, а него не го взимаме с нас - колко несправедливо!? Веднъж ми каза: "Искаш ли да се сменим - аз да отида, а вие да ме чакате?". Той сега е втори курс студент в НАТФИЗ при проф. Здравко Митков. Няма да му е лесно, предполагам, но в края на краищата това е неговият избор и се надявам да бъде щастлив, да тръгва не на работа, а да си играе.
