На 6 февруари 1822 г. китайският кораб „Тек Синг“ („Истинска звезда“), превозващ голям товар от порцелан и други стоки и с 1800 имигранти на борда, връхлита на риф в Южнокитайско море. Загиват над 1600 пасажери, което го прави най-голямото корабокрушение на XIX век. През 1999 г. от открития потънал кораб били извадени над 300 000 порцеланови изделия, продадени впоследствие на търг в Щутгарт, Германия.
„Тек Синг“ е тримачтова китайска джонка от XIX век от Сямън, потънала с ценен товар от порцелан, повечето от който бил изваден на повърхността през 1999 г., след като останките били открити на морското дъно. Истинската трагедия на историята на "Порцелановия Титаник" обаче е фактът, че повечето от китайските имигранти, превозвани с него, загиват заедно с кораба - повече от 1600 души от общо 1800 или 2000, които са се намирали на джонката.
Джонката е традиционен китайски ветроходен кораб, обикновено използван за плаване по реки или близо до морския бряг. Те могат да се различават по размер и капацитет с повече от порядък, а някои от тях са доста подходящи за дълги морски пътешествия. Отличителни черти на джонката са бамбуковите реи и четириъгълни платна, както и повдигнат нос и кърма.
„Тек Синг“ исторически далеч не е най-голямата джонка, тъй като китайското ръководство наложило строги ограничения върху размера на корабите, но тя можела да превозва стоки с тегло над хиляда тона и имала три мачти от пет възможни, като най-високата от тях достигала 35 м височина. Петпалубният корпус с размери 55 м на 10 м започвал с типичен квадратен нос с нарисувани очи, които трябвало да плашат морските чудовища, и завършвал с висока кърма. Въоръжението се състояло от огнестрелни оръжия, а голямата горна палуба била оборудвана с допълнителни палубни рубки и навеси. Като допълнителна конструктивна особеност корабът имал широк един метър бордюр над ватерлинията, който позволявал на моряците да се движат свободно около корпуса.
На 14 януари 1822 г. натовареният догоре „Тек Синг“ напуснал Сямън, намиращ се в китайската провинция Фудзиен, и се отправил към Батавия, столицата на холандската Източна Индия (днес индонезийска Джакарта). Маршрутът минавал през пролива Формоза (сега Тайван) покрай виетнамското и малайското крайбрежие до края на пролива Малака. От 1800-2000 души на борда около 1600 били бедни имигранти, които се надявали да намерят нов дом в Ява - обикновено те били наемани на работа в плантациите от захарна тръстика. Такива хора често плавали просто на кредит, в очакване този дълг след това да бъде изплатен от работодателя за сметка на бъдещите заплати, така че те фактически се продавали във временно робство.
Имигрантите на кораба по време на пътуването били в най-тежки условия - лежали един до друг в изключителна теснотия, освен това сами трябвало да се погрижат за храната си. Но товарът, превозван от „Тек Синг“, бил първокласен и изключително скъп.
Джонката превозвала не само порцелан от XIX век, но и антики от XVII-XVIII век, високо ценени от европейците. Освен това била натоварена с ценни чайове, коприна, бамбукови мебели, мастило, хартия за писане, цинобър, черупки на костенурки, седеф, сандалово дърво, тамян и смирна, женшен и мускус, както и китайски лекарства, включително рядко камфорово масло, което се продавало по-скъпо от съответстващото му в тегло сребро. Наръчи от ратан и бамбук били завързани от външната страна на корпуса на кораба. Като цяло „Тек Синг“ бил натоварен до краен предел с ценни товари и хора и най-малката повреда заплашвала с фатални последици.
На финалния етап от пътуването по неясни причини опитният капитан на кораба Йо Тауко променил оригиналния по-дълъг, но отработен от векове и доказан маршрут, минаващ между островите Бангка и Суматра, за по-кратък, преминаващ на изток - между островите Бангка и Белитунг, през протока Гаспар. Може би искал да спечели време и да избегне проблемите, възникнали поради пренаселеността на кораба с мигранти, които страдали от глад и жажда, може би се страхувал от пирати. Но по този нов и неизследван маршрут вечерта на 5 февруари, с пълна скорост, корабът се натъкнал на рифа Белвидер и потънал много бързо на дълбочина 30 м. Когато се случила трагедията, оставали малко повече от 300 км до Батавия.
Ако курсът му е минавал на 100 м западно, то „Тек Синг“ щял да отплава покрай рифа и да стигне до местоназначението си без инциденти, а никой на кораба не би научил за възможната опасност. Ситуацията в морето също допринесла за трагедията. От северозапад духал силен мусонен вятър, имало значително вълнение и при бързото движение през пролива екипажът просто не различил сред многобройните вълни гребените, които се разбивали върху плитчината Белвидер.
„Тек Синг“ бил следван от друг китайски кораб, „Ванг Кан“, който успял да избегне рифовете. Той също превозвал имигранти до Ява, но бил много по-малък и возел само 198 души на борда, въпреки че едва ли имал повече свободно място, отколкото „Тек Синг“.
Оказал се на мястото на скорошното бедствие, корабът „Ванг Кан“ успял да вземе на борда само 18 души, след което капитанът му наредил да продължи пътуването, страхувайки се, че корабът му ще бъде потопен от давещите се пасажери от „Тек Синг“.
Цялото море в района било покрито с останките на кораба и оцелелите хора, когато ден по-късно британският кораб „Индиана“, плаващ от Калкута, се озовал на мястото на катастрофата. Поради влошаващото се време капитан Джеймс Пърл успял да вземе на борда само 190 пасажери, дори с риск за живота и изоставяйки първоначалния си маршрут. Много от оцелелите при корабокрушението се удавили в открито море, други били хвърлени върху скалите на остров Гаспар. Според разкази на оцелелите и екипажа на „Индиана“, осакатени тела били забелязани в морето и по плажовете на острова. По-късно капитан Пърл бил награден за спасяването на давещите се – той получил медал за храброст от краля на Холандия (днес Нидерландия) Вилем I.
Това корабокрушение остава в историята като едно от най-ужасяващите сред тези, случили се в мирно време.
Само потъването на сенегалския ферибот Le Joola на 26 септември 2002 г. (1863 души) и филипинския ферибот Doña Paz на 20 декември 1987 г. (4300 души) имат по-голям брой жертви. Най-известното корабокрушение в историята – това на „Титаник“ – вероятно е довело до по-малко жертви (между 1490 и 1635 г.), въпреки че самият „Титаник“ бил значително по-голям по размер от „Тек Синг“ - дължината му е била 269 м, а ширината - 28 м. И все пак „Тек Синг“ често е наричан „Китайският Титаник“ или „Титаник на Изтока“.
Последвалата история на „Тек Синг“, която продължава и до днес, също е доста тъжна. На 12 май 1999 г. останките на кораба били открити от ловеца на съкровища Майкъл Хачър, който се стремил да максимизира печалбата от начинанието си по всякакъв възможен начин. Не било извъшено документиране на находките, състоянието на корпуса на кораба и хода на работата по правилата на археологията всъщност или всичко това било направено много небрежно, въпреки че екипът на Хачър твърди обратното. Според някои сведения Хачър, който „знаел по-добре от всеки, че на световния антикварен пазар редките вещи се продават по-добре“, наредил да се изхвърлят 600 000 от намерените предмети и оставил само 350 000, които през 2000 г. били продадени само за няколко дни от аукционната къща Nagel на централната гара на Щутгарт в Германия.
„Майк Хачър се върна на мястото на потъването на „Тек Синг“ със 180-футов спасителен понтон, който беше закотвен точно над останките. Водолазите работеха на смени от зори до здрач, за да извадят съкровището на повърхността. Екип от петдесет души почистиха и опаковаха порцелана за по-нататъшното пътуване", описва процеса на извличане на „бяло злато” изданието Nauticalia.
"Спасителите" не докоснали откритите наблизо човешки останки, тъй като по-голямата част от екипа на Хачър се състоял от индонезийци и китайци, които вярвали, че всеки, който безпокои мъртвите, ще бъде застигнат от нещастие.
Според аукционната къща общите приходи от продажбата на находките възлизали на $14,5 млн. Въпреки това начинанието като цяло не се изплатило, разходите за намиране и издигане на артефактите надвишават разходите и компанията Hatcher's Ocean Salvage Corporation понесла загуби, а инвеститорите на спасителните операции загубили парите си. От археологическа гледна точка „спасителни операции“ като тези на Хачър се считат за варварски, тъй като паметниците и артефактите се унищожават без надлежна документация заради лична облага, а „спасените“ находки се разпиляват в частни колекции, като по такъв начин се вадят от научно обращение и стават недостъпни за широката публика.
Китайските археолози например смятат дейността на Хачър за „катастрофа“ и косвено това довело до факта Китай да засили дейността си за опазване на културното наследство, включително скритото под водата. През 2001 г. ЮНЕСКО инициира приемането на конвенцията „За опазването на подводното културно наследство”, която признава за културно наследство потънали обекти на повече от сто години. Само част от европейските страни и някои страни от Латинска Америка и Африка обаче са подписали тази декларация. САЩ, Великобритания и азиатските страни разкритикували предложените мерки, по-специално поради неяснотата на термина "всички следи от човешко съществуване" и липсата на реални механизми за опазване на подводното културно наследство.
На снимката горе: Джонката Keying (1848), тайно закупена от британците, прилича на „Тек Синг“.