През 1971 година астронавтите от мисията „Аполо 14“ са донесли от Луната необичаен къс, получил името Голямата Берта. Учените го изследвали и установили, че той всъщност е попаднал на Луната от Земята!
Невероятно, но най-древната скала от Земята е открита на нейния спътник. Астронавтите от „Аполо 14“ са я върнали на родната планета заедно с проби грунт още преди 48 години.
Официално никой от учените още не е заявявал, че Луната някога е била част от Земята – това е едва една от работните хипотези за произхода на нашия спътник. Но в полза на тази хипотеза сочат някои косвени доказателства. Най-интересни са обикновено парче от кварц, фелдшпат и циркон с общо тегло 2 грама, заключени в голям каменен къс, наречен Голямата Берта. Тези минерали са донесени от астронавтите от Луната и ако на нашия спътник те се срещат рядко, то тук, на Земята, те са доста разпространени.
Химическият анализ сочи, че те са се формирали в киселинна среда, подобна на земната, и при температура, която не може да се срещне на Луната. Или поне нито един от лунните образци не се явява свидетел на обратното. Така че: как е попаднал там този камък?
По думите на учените той е бил запратен там от Земята преди около 4 милиарда години – приблизително около момента, когато астероид или комета се е врязал в още младата ни планета (тогава тя е била едва на 540 милиона години) и в Космоса са полетели отломки. Тъй като Луната по това време е била три пъти по-близо до Земята, отколкото е сега, част от тези фрагменти може да са попаднали на нашия спътник, пише drevnite.com.
За анализа са помогнали съставки от циркония, тъй като той съдържа уран – знаейки периода на неговия полуразпад, изследователите са успели да установят точните дати на събитията. Като следствие образуването на тази порода е датирано преди 4-4,1 млрд. години. Тя се е формирала под повърхността на нашата планета на дълбочина 20 километра, където се е намирала до момента, когато мощно въздействие не я е запратило в Космоса.
Стигнала до Луната, тя още дълго време е пребивавала в дълбините на лунните породи, докато преди около 26 милиона години отново не е била изтласкана на повърхността от удар на метеорит, образувал кратера Конус. Така Голямата Берта си лежала в прахта, докато астронавтите от „Аполо 14“ не я донесли на Земята.
Впрочем теоретично това парче скала може да се е образувало на Луната, но при едно условие – на нашата мила спътница трябва да е имало условия, различни от всичко, което ни е известно. Този къс трябва да се е образувал на дълбочина 30-70 км под повърхността на Луната, в необичайно киселинна магматична среда с нива на кислород, които значително са надвишавали тези в лунната мантия отпреди 4 милиарда години.
Възможно е ситуацията да се проясни в бъдеще, когато нови експедиции донесат повече образци. А засега учените остава само да градят теории и да гадаят как камъкът от Земята се е озовал на Луната.
