Както е известно, пеницилинът е открит едва през 1928 г. Но до този момент хората все пак се опитвали да лекуват различни заболявания, като прилагат всякакви средства. Нека проследим как са оцелявали, преди да бъдат изобретени антибиотиците.
През 1928 г. британският учен Александър Флеминг провежда обикновен експеримент в хода на изследване на устойчивостта на човешкия организъм към бактериални инфекции. Той установява, че някои колониите стафилококови култури, оставени от него в лабораторни съдове, са заразени с щама на плесента Penicillium Notatum. Флеминг забелязва зона около петната плесен, която не съдържа бактерии. Това му позволява да заключи, че плесента произвежда вещество, убиващо бактериите, което ученият нарича „пеницилин“. Благодарение на това откритие милиони хора все още се лекуват от тежки бактериални инфекции. Но какво са правили хората преди това?
Пчелен мед
„Гърлото ли те боли? Пий чай с мед“ – и до днес си даваме такива съвети. И ако днес ги следваме не съвсем рационално, то в миналото медът е бил доста популярно средство.
Още древните египтяни са описвали свойствата на меда в своята медицинска литература и са го използвали в повече от 900 от своите лекове за различни заболявания. Когато египетските войници били ранявани в битка, лекарите прилагали мед върху раните им, за да помогнат за заздравяването и предотвратяването на инфекции.
Това може да звучи странно сега, но съвременни изследователи са открили, че медът всъщност може да бъде добър дезинфектант. Когато попадне в раната, той извлича необходимата за живота течност от патогенните бактерии, поради което те не могат да се размножават.
Кръвопускане
Когато медът не помагал, древните египтяни използвали кръвопускане за лечение на пациенти с опасни инфекции. Този метод произхожда от медицинската теория, според която човешкото тяло съдържа четири течности: кръв, слюнка, черна и жълта жлъчка. Смятало се, че за да е здрав човек, тези четири течности трябва да бъдат балансирани и че инфекциите не възникват от микроби, които по онова време или неизвестни, а от излишък от кръв.
Ларви на мухи
По време на Наполеоновите войни хирурзите забелязали любопитен феномен: войниците, в чиито рани попаднали ларвите на обикновената зелена муха, сякаш заздравявали по-добре. Колкото и отвратителна да изглеждала тази идея, впоследствие лекарите започнаха преднамерено да пренасят ларвите на тази муха в раните на своите пациенти. Веднага след откриването на антибиотиците тази практика била изоставена.
Живак
От древни времена хората са били очаровани от живака поради лъскавия сребрист цвят на метала и течното му състояние при стайна температура. Древните китайци вярвали, че червеният живачен сулфид има способността да увеличава продължителността на живота и да дава жизненост, а средновековните араби го използвали в мехлеми за лечение на кожни заболявания.
Освен това по време на епидемията от сифилис в Европа през XV век живакът се превърнал в истинско спасение, тъй като убивал бактериите спирохети, които са причинителят на това ужасно заболяване. По време на лечението на пациентите бил прилаган живак върху кожата, инжектирали им го, карали ги да поглъщат топчета живак или да се къпят в неговите пари. Такива методи обаче за съжаление донесли повече вреда, отколкото полза, тъй като живакът е мощен токсин, който уврежда бъбреците, причинява увреждане на главния мозък и може да доведе до смърт.
Сребро
Хиляди години среброто се смятало за почистващо средство. През XVI век швейцарският лекар Парацелз започнал да го прилага върху рани и да го дава перорално на пациентите. Други лекари последвали неговия пример. През 1880 г. немският акушер Карл Зигмунд Франц Креде започнал да лекува новородени с капки за очи, съдържащи сребърен разтвор, за да ги предпази от гонококов конюнктивит.
Съвременни изследвания показват, че сребърните йони атакуват микробите, като пробиват дупки в техните мембрани и се свързват с основни клетъчни компоненти като ДНК. В един експеримент среброто убило над 99,99% от микробите в образеца. Макар среброто като цяло да е безопасно, то може да причини стомашно разстройство, гърчове или дори смърт при употреба във високи дози.
Хининова кора
Билките са използвани за борба с болестите от векове. Едно от тези растения била кората на хининовото дърво, което расте в Южна Америка. Още през XVII години йезуитски мисионери описали как кората може да бъде изсушена, смляна на прах и след това смесена с вода, за да се направи напитка за лечение на хора, страдащи от треска. Мисионерите вероятно са научили за това лечение от местните жители.
Това лекарство не било просто народен лек. Кората на хининовото дърво станала източник на лекарството хинин, което до началото на ХХ век било единственото ефективно средство за лечение на малария. Хининът е алкалоид, който възпрепятства растежа и размножаването на маларийните паразити.
Чесън
В Древен Китай чесънът е бил едно от най-популярните лечебни средства още през 2700 г. пр.н.е. и лекарите го използвали за лечение на депресия. В Индия го предписвали за лечение на кашлица, кожни заболявания, ревматизъм и дори хемороиди. Средновековните европейци смесвали чесън с мед в чайове и тинктури и го използвали за борба с инфекциозни заболявания, причиняващи треска. Жителите на Марсилия се лекували с чесън по време на избухването на бубонна чума през XVIII век.
В началото на ХХ век лекарите давали на хората чесън по време на грипни епидемии като защитно средство. Вярата в силата на чесъна била толкова силна, че по време на грипните епидемии през 1917 и 1918 г. в САЩ някои хора носели гердани с чесън на шията си, когато излизали от домовете си. А по време на Втората световна война съветската армия го използвала вместо антибиотици. Не е изненадващо, че поради това чесънът е бил наричан "руският пеницилин". Ние, българите, също го смятаме за природен антибиотик.