Битката за Национална детска болница е една от обществените каузи на последното десетилетие у нас. Нуждата от такава болница се чувства особено силно днес, по време на "извънредно положение", предизвикано от болест, която за щастие, е по-щадяща към най-малките засега. Развитието на проекта - от раждането на идеята до реализирането й, е показателно за нас като общество във всеки етап от проекта до момента.
Затова Acutalno.com публикува пост във Facebook на Манол Пейков,
който, по негови думи, е въвлечен в преговорите със здравното министерство и неговите експерти за болницата от отдадени на каузата жени, защото... е мъж. "Защото съм едър, темпераментен, имам силен глас и не си поплювам", както сам определя себе си Пейков.
Срещата се е провела на 9 март тази година в Министерство на здравеопазването, малко преди обявяването на извънредното положение в страната и малко преди сключването на договор за строежа на детската болница с проект, който според много експерти не отговаря на редица изисквания .
В поста на г-н Пейков разказва за два ключови момента по негово мнение: преговорите с експертите от страна на Националната мрежа за децата са били невъзможни, както и, че построяване на нова, модерна, отговаряща на всички изисквания за детска болница сграда няма да струва повече от отпуснатите 100 млн. лв за дострояването на 40-годишното скеле.
Най-лошото е, че се поставя съмнения относно ролята, капацитетът и възможностите на един здравен министър да вземе информирано и адекватно решение.
"Искам да ви разкажа нещо. Тая го в себе си от почти два месеца и повече не мога. А и не искам.
В началото на март, след като заявих във Фейсбук подкрепата си за изграждането на и с т и н с к а детска болница (снимката е все още над профила ми!), най-неочаквано ме поканиха да участвам в срещата между Министерството на здравеопазването и групата протестиращи срещу плановете на въпросното министерство да се ползва 40-годишен недовършен строеж за изграждането на "нова" детска болница.
Срещата беше на територията на министерството и се проведе (уж) по тяхна покана. Бях малко учуден, че врели и кипели във всевъзможни обществени битки хора като арх. Петкана Бакалова, д-р Boyana Petkova, д-р Адил Кадъм, Мария Брестничка и Надежда Цекулова се обърнаха за подкрепа именно към мен -- човек с ясна позиция, но с минимални познания по темата.
Срещата се случи навръх рождения ден на дъщеря ми, затова отлично си спомням датата: 9 март. Четири дни преди обявяване на извънредното положение.
Договорът с Главболгарстрой все още не беше подписан (поне официално не беше) и имахме надежда (поне аз имах), че все още може да се води диалог по темата.
Това, което заварих в заседателната зала на министерството и което чух и видях през двата часа на срещата, ако не друго, ми даде ясен отговор на въпроса защо, аджеба, тази група от сериозни професионалисти помоли точно м е н да се включа заедно с тях в "обсъждането".
Отговорът е колкото абсурден, толкова и тъжен: защото съм м ъ ж. Защото съм едър, темпераментен, имам силен глас и не си поплювам.
Когато пристигнахме, около масата ни очакваха петнайсетина души, начело с министъра. Сред тях бяха няколко професори медици, инженера конструктор на 40-годишната сграда, една хлевоуста и груба дама, представителка на неназована пациентска организация и две представителки (бог знае защо) на "Главболгарстрой", който към момента нямаше никакъв (официален) ангажимент към "проекта".
Срещата страшно бързо се превърна от (уж) размяна на аргументи в надприказване (разбирай -- агресивно надвикване), в което -- за мое нарастващо учудване -- отсъстваше не само какъвто и да е професионален тон, но и елементарна колегиалност.
Най-гласовит от всички беше едрият инженер (да се чудиш на какво отгоре), построил сградата преди 40 години. На аргументите, че сградата е морално остаряла, че е замислена по стандарти отпреди половин век, че липсват ключови елементи, наложителни за една съвременна детска болница и че пространството не е адекватно дори за актуалното задание, той отвръщаше с гневни крясъци, чиято основна цел очевидно беше да докаже, че "стандартите тогава бяха ехе-е-ей"... и че "проблеми със строежа няма да има, точка".
Междувременно двамата мастити професори, поканени от страна на министерството, влязоха в безпощадна словесна престрелка с д-р Бояна Петкова и д-р Адил Кадъм, в която преобладаваха драматични жестове и нападки ad hominem.
Един от епизодите, на които станах ням свидетел, звучеше приблизително така:
Д-р Адил Кадъм: "Колеги, моля ви, кажете, някой от вас разглеждал ли е същинския проект?"
Мълчание.
Д-р Кадъм: "А знаете ли, че там липсват поне 30 процента от нещата, заложени във в а ш е т о задание?"
Гневни викове: "С конкретика! С факти моля!"
Д-р Кадъм: "Добре. Да вземем например стая Х (споменава номера й) от отделение Х (споменава името му). Знаете ли, уважаеми г-н професоре, че там вместо 25 легла са предвидени само 14?"
Проф. Х: "Глупости! Това е невъзможно!"
Д-р Кадъм: "Не само че не е невъзможно, но е факт. Просто погледнете проекта."
Проф. Х: "Глупости! Че къде са отишли тогава останалите легла?!"
Д-р Кадъм: "Ами нали точно това ви казвам, професоре -- там просто н я м а място за толкова легла!"
И така нататък. Не дискусия, а блъскане с лакти и рамене. Когато е нужно -- и с ритници. Истински словесен побой.
* * *
Така в надвиквания, раздори и тотален отказ от изслушване на аргументи по същество се стигна до краткото затишие, когато думата бе взета от арх. Бакалова.
Причината за затишието беше изпъстреното й с фактология и конкретни числа изказване, чийто основен аргумент беше, че построяването на чисто н о в а детска болница -- по всички световни изисквания и стандарти и в адекватна паркова среда (междувременно столичният главен архитект Здравко Здравков беше предложил цели три варианта за такова пространство!) -- ще струва (по нейни изчисления, базирани на сравнение с подобни проекти в Германия) с 60% по-евтино от възобновяването на "проекта" от 1978 година. (Тук дори няма да се спирам на огромните допълнителни минуси и рискове, свързани с това "пространство", които бяха дискутирани подробно и задълбочено в предишни дискусии.)
За моя огромна изненада, хората около министъра нямаха никакви финансови контрааргументи.
Първият, който скокна, беше един от професорите. Архитект Бакалова тъкмо беше започнала да развива тезата си.
"Ама каква Германия бе, госпожо, вие знаете ли къде се намирате? Това тук е Б ъ л г а р и я!"
Очевидно основната цел на аргумента беше, че трябва незабавно да се пробудим от сънищата си на "бели хора" и да се присетим, че продължаваме да живеем в Третия свят. Поне аз така го разбрах.
Сетне най-неочаквано се разбуди госпожата от пациентската организация, седнала вдясно на министъра. Тя не само че прекъсна изложението на арх. Бакалова точно по средата, но очевидно беше готова да направи всичко възможно, за да не й даде никаква възможност да продължи.
"Вярно ли, е", заскандира тя, "че вие, архитект Бакалова, имате л и ч е н финансов интерес от 4 милиона лева за проектирането на тази нова болница и затова ни говорите всички тези неща?"
Арх. Бакалова, иначе сдържан и балансиран човек, само дето не си глътна езика. "Ама какви 4 милиона, за какво говорите? Нали ви казах току-що, че ние от Камарата на архитектите предложихме напълно б е з п л а т н о да консултираме разработката на такъв проект?..."
Нейната опонентка, обаче, беше като навита пружина. Не искаше нито да слуша, нито да мисли. Беше твърдо решена да говори, да говори, да говори. И то все от същото, по формулата "фалшиви новини + силен глас + подкрепа от правилните хора = сигурен успех".
Тук някъде не издържах и се включих с гласа си бурия, за да съобщя, че тонът на този разговор минава всякакви граници и че не никак прави чест на министър Ананиев дето срещата се провежда без какъвто и да е опит за медиация и се превръща в пазарско надвикване, барабар с обидите и псувните. Само лабут липсваше до момента, но както бяха тръгнали нещата -- и той не беше далеч.
Настоях че работата на министъра в случая е не да мълчи и да кима разбиращо (или неразбиращо, в зависимост от контекста), а самият той да бъде така нужния медиатор. И предложих -- в случай че не се чувства удобно в тази роля -- да я поема аз.
Тогава министърът, който до този момент беше гледал сеир, като от време навреме наливаше масло в огъня с реплики като "това е много уместен въпрос" по повод съвършено неуместни коментари на хора от неговия "лагер", които очевидно се чувстваше длъжен да подкрепи, най-неочаквано стана и заяви:
"Съжалявам, но не мисля, че този разговор води нанякъде. Убеден съм, че и четири часа да останем тук, няма да стигнем доникъде. Затова обявявам край на срещата."
* * *
Преди да обобщя изводите си от тази т. нар, "среща", бих искал да добавя един последен щрих.
След като излязохме от сградата, към мен се приближи една от двете дами от "Главболгарстрой". За мое огромно учудване, тя изказа радостта си от запознанството и намекна, че ще се радва да си бъдем полезни в бъдеще.
"Не знам вашата архитектка откъде измъкна този аргумент с 60-те процента", добави тя на сбогуване с поверителен тон. "Това са сметки от въздуха, няма как да бъдат потвърдени."
Опитах се да запазя самообладание.
"Добре, а според вас колко ще струва един нов проект?", попитах с възможно най-приятелския тон, на който бях способен. "По-скъпо ли ще е? И с колко?"
"Не, със сигурност няма да е по-скъпо", отсече тя. "Но чак пък с 60% по-евтино..."
Тъй де, ако се чудите. Право от устата на коня.
Да се построи нова, истинска, добре проектирана, светла, зелена, съвременна детска болница може и да не е по-евтино, но със сигурност н я м а да е по-скъпо от това да хвърлим 100 милиона в една бетонна руина от 1978 година.
* * *
Та ето какво отнесох вкъщи аз от тези два часа в Министерството на здравеопазването:
● Присъствал съм на стотици официални срещи и публични дискусии (в университета бях председател на студенстския сенат цели две години и съм водил подобни събирания всяка седмица), но тази беше най-безредната и ужасяващата от всички, на които съм бил свидетел. При това -- с голяма преднина.
● Рядко съм виждал по-агресивни и обезверени хора от професорите, седнали до министъра. В техните погледи се четеше едно-единствено нещо: "да уловим врабчето в шепите и да спрем да гоним орела в небето".
● Ако преди срещата имах някакви илюзии, че отиваме в министерството, за да бъдем изслушани, още първите десет минути, прекарани там, ме убедиха в едно: това беше з а с а д а, а не среща. Целта й беше да ни се навикат, да ни запушат устите, да ни омаскарят. Когато трябва -- и с удари под пояса.
● Поради вроденото уважение към институцията на министъра, с което съм възпитан, допреди тази среща не си позволявах да допусна, че Министърът на здравеопазването има скрит дневен ред, различен от обществения. Тази среща ме убеди, че наистина е така. През целите два часа на нейното времетраене министърът се държа гузно, подмолно (с действие и бездействие), клакьорски, а в крайна сметка, приключвайки я преждевременно, задуши и дребните наченки на диалог, които бяха започнали да се прокрадват около масата.
* * *
В заключение искам да кажа само едно: ако все още имате възможност, подпишете се под петицията за оставка на министър Кирил Ананиев, за спиране на този скандален и мерзък мултимилионен проект и за изграждане на и с т и н с к а детска болница.
Благодаря за вниманието."
Припомняме, че вчера петицията, събирана онлайн, с подписите на над 17 000 граждани беше внесена в Министерския съвет с искане на оставката на здравния министър Кирил Ананиев заради започващият строеж на Националната детска болница. Всъщност от договора, сключен с "Главболгарстрой", излиза, че скеле на 40 години в двора на Александровска болница, с твърдения за липсващи ключови елементи за съвременна детска болница, ще бъде достроено. За строежа ще отидат 100 млн. лв.
Въпреки общественият натиск това да не се случва и въпреки дългите преговори с министерството и неговите експерти, на 2 април договорът все пак беше сключен - по време на извънредното положение, без предварителни анонси и дебати.
Още тогава експерти и архитекти се обявиха срещу изпълнение на проекта. В отворено писмо до всички политически представители, граждани призоваха "спрете обществената поръчка за превръщане на изоставен стар строеж в национална детска болница". В официално становище до медиите от Национална мрежа за децата написаха: "На 2 април в условията на безпрецедентна криза, българското правителство, в лицето на Министерството на здравеопазването и ресорният министър Кирил Ананиев легитимира акт, който може да бъде окачествен като предателство към българското общество и неговите най-уязвими членове – децата. В условията на абсолютно информационно затъмнение и липса на обществен консенсус, беше сключен договора за ремонт на 40-годишна сграда в центъра на столицата, която трябва да бъде превърната в детска болница. Цената на това споразумение е близо 100 млн. лв." Те призоваха за отмяна на договора.
