И да, Миленита си прави каквото си иска: веселяшка песничка, докосваща любовна, нещо мелодично изпято или пък с речитатив. А ето сега – и новото „Брак“, съвместно с Бичето, друг наш обичан герой. Което е само поводът да я потърсим, за да я питаме и други въпроси, а после да разберем, че мечтае да е планински водач, способна е за 15 минути да слезе от Витоша (планината) и че се кефи на майките „гарги“ плюс разни работи по темата накъде е тръгнало човечеството.
Да започнем с досадния въпрос, на който се надяваме да ни отговориш интересно и с желание - „Какво е искал да каже авторът с тази песен „Брак“?“
Ми нищо, няколко мили думи, и няколко немили, най-вече към поколението ми, приятелите, които останаха живи и свободни. Бих поздравила и един-двама, дето вече не са тука – ако можеха, да го чуят оттам, където са сега. Част от звуците, които сложих в музиката, напомнят за индъстриъл епохата от 90-те. Много я харесвам тази епоха, а и текстът е адресиран основно към хората от моето поколение, които бяхме тийнейджъри тогава.
Е, как?! Ние видяхме трибагреника в клипа – посланието ще да е „България над всичко!“
Ето, знаех си, че трябваше да почва с надпис „Народе мой:“. Посланието – „Запази сърцето, двата дроба. Остани си гол и бог, май френд“. Народе мой, тотал щета си, супер си, спасявай се от себе си, остани си тука, пък ще се видим другаде. Факт, че е адресирано към голяма част от българския народ, не изключвам и себе си. От друга страна, факт, че през цялото време се повтаря „остани си“. Очевидно няма апел към емиграция. „България над всичко“ –нямах това предвид, но ако така искате да го тълкувате, окей.
Добре де, беше опит за шега. Да чакаме ли още нещо съвместно от теб с Бичето?
Каза, че иска да го изсвирим на живо с бандата му, явно има предвид нещо с много крещене. Други по-сериозни амбиции нямаме.
А какво е следващото, с което си се захванала: песен, ремонт, нещо?
„Бял шум“, много красива песен с футуристично, метафизично и космическо звучене и смисъл. Нямам търпение да излезе. По-следващата се казва „Има любов“. А по-по-следващата „Смърт няма“, също много оптимистична, както заглавието подсказва. Като цяло – ремонт в позитивна насока, да. Посадих и кориандър вкъщи, мирише ми на Мексико. Вече почна да пониква, страхотно е.
Чувала си поговорката, че музикант къща не храни, актьор кола не купува, поет вила не вдига... Поне в България май е така, та каква е най-необичайната за теб самата работа, която си работила?
Веднъж бях за един ден юрисконсулт в БАН.
Звучи страхотно! А какво си мечтала да работиш, но после си видяла, че не би могла?
Все още мечтая да съм планински водач, но няма много смисъл да го мечтая това, защото съм неспасяемо зле с ориентацията. В 90% от случаите, като вляза в един апартамент за първи път, после се опитвам да изляза през тоалетната. Но ето, не губя надежда, че ще си намеря някаква работа, свързана с ходене в природата с цел. Може бране на гъби, нещо такова. Ще помисля догодина как да стане.
Успяваш ли в ежедневието да включваш и изключваш чувствителността, която е необходима, за да се занимава човек с музика? Изморява ли те тя понякога?
Успявам да включвам, не успявам да изключвам. Не е уморително, напротив, дава прекалено много сила и енергия, често няма представа човек какво да я прави. Ето, например вчера – излязох да купя сандвич на сина си, пък се озовах на Витоша на Бай Кръстьо. Докато носех сандвича на сина ми, по пътя срещнах баща му, заговорихме се и влязохме в Борисовата, оттам излязохме на Ловния парк, а от там мернахме в далечината 93 на спирката, мигаше на аварийки. Внезапно ми се прииска да се затичам и да го хвана, а бащата на сина ми каза „Как ще го хванеш, бе?“ и тези думи много ме амбицираха. Тръгнах да тичам, което беше приятно и вълнуващо, но автобусът се изниза подло точно в последния момент, когато вече бях на 20-тина метра от него. За щастие, веднага дойде друг за Железница, който хванах бързо, слязох под Драгалевци, вървях бързо и стигнах до Бай Кръстьо за около 40 минути. Там готвят много вкусна супа от коприва. После слизането е за 15-тина минути, ако тичаш надолу, така че цялото нещо отне не повече от два часа. Хубавото на София е, че всичко е малко и наблизо, включително и Витоша.
Чакай, чакай, какво стана с детето, то какво яде?! Че ако четат социалните...
Бащата ме изчака на улицата, докато качих на детето сандвича, тичайки по стълбите нагоре и надолу.
А, добре, значи преди да поемеш към Борисовата и после планината, си се погрижила да е нахранено. Добре. И защо избяга от града, не ти ли харесва в София?
Ааа, София е окей, обаче там като отида и вървя много бързо, а и самата природа... „Уединение с природата“ не идва от усамотение, а от „ставаме едно“. Имам супер нужда да си общувам с природата, реално ми е единственото пристрастяване в момента. Пада обхватът. Оставаш там "защитен", така го приемам. Иначе в София ме радват много тийнейджърите на скейтове и тийнейджърките със зелено-сини коси, децата също. Шумните тийнейджъри и деца на групи, които се смеят и забавляват заедно и си правят, каквото си искат. От сърце им се радвам навсякъде, където ги видя из София, не се е случвало досега да имам кофти преживяване с тийнейджъри или с деца в София.
Когато човек стане родител, сякаш започва да учи голяма част от живота отначало. При теб така ли стана, с какво те промениха трите ти деца?
Заради тях съм още тук. Във всеки възможен смисъл. Също така ме научиха да правя всичко тройно по-бързо.
Кой е най-големият скандал, сбиване, караница, в която си участвала заради децата си?
Нещо опитвате да ме въвлечете в дебат за домашното насилие усещам? Ми няма да стане, бетон съм, запазвам ледено мълчание, хаха.
То и в парка може да скочиш на някого, какво?! Наричали ли са те „майка орлица“? Нали така някои по-крайни хора обиждат майките, които според тях твърде много защитават децата си и ги мислят за прекалено специални?
Не, никога никой не съм чувала да ме нарича така. Не ми се струва обидно, иначе. Има разни по-странни птици – майката кукувица, примерно, дето оставя яйцето да се мъти в чуждо гнездо и отива да си гледа кефа. С майки кокошки, майки квачки... не ми се мисли кво е. Но ето, примерно мама гарга, дето смята за най-красиво малкото си гардже, много ме кефи. Точно така трябва да постъпват майките и да вдъхват самочувствие на малките си!
А как да е съответното обидно такова за татковците? Защото „татко орел“ си звучи добре.
Ммм, „татко орел“ звучи мнооого, много добре. Представям си го даже в костюм, подобен като на Батман, само че примерно неоновосин с огнена буква „О“ на гърдите. Също с крила, с идеално поддържани пера, не някъв татуиран пропадняк като моя гарван от видеото на „Брак“. Който иначе е доста миличък и ако изключим оглозганата глава си е в супер форма, реално. Абе, чудесно е всичко.
От кои хора си – тези, които смятат, че музиката в днешно време е много еднообразна и тъпа, и няма нищо общо примерно с 90-те? Или от тези, които смятат, че се прави чудна нова музика, но трябва да ровиш много, защото не е толкова популярна?
Невероятно ми е интересна новата музика. Всеки ден попадам на брутално добри неща. Нямам търпение да става 2020-а, то даже като цифра изглежда като някакъв супер як трак, „2020“. Две-и-двайсетте ще са новите 80 и 90 в едно, но много, много по-яко.
Ти как намираш какво да слушаш? Как се сдобиваш с нова музика?
Влиятелни хора ми пращат редовно по месинджър.
Би ли ни изпратила и ти по месинджър линк на нещо, което би препоръчала да се чуе, нещо, но масово по-непознато? Та да можем и ние да казваме, че влиятелни хора ни пращат редовно по месинджър нова музика!
Ето ви едно.
Как звъни телефонът ти?
„Нокиа кънектинкпипъл“.
Ясно, търъръръ-търъръръ-търъръ-ръ-ръъъъъъъъ значи. Коя е твоята най-любима твоя песен? А тази, която би искала да не си я изпявала/написвала?
„Кукла“ ми е любима, нищо че сега бих я изпяла, записала и смесила по съвсем друг начин. Имам няколко на английски с по двеста-триста гледания в ютюб, никой не слуша, а не са лоши. „Бял шум“ нямам търпение да излезе. От „Пия за Мария“ леко ми става лошо, но това е нормално. Почти съм сигурна, че и на „Ийгълс“ им става лошо само като видят табелка на хотел.
Какво те тревожи най-много в момента?
Не съм я чела, но ми разказваха за една футуристична поредица на Айзък Азимов от 50-те години, „Фондацията“. В нея всеки човек живее на отделна – забележете – планета. За да се възпроизведе, което едва ли се случва повече от веднъж в живота му, той трябва да пропътува огромни разстояния. Децата пък, като се родят, живеят на трета планета, където ги гледат роботи. Непрекъснато цикля върху това. Струва ми се, че напоследък живеем в режим „аватари“.
И как се справяш със своите тревоги, притеснения, страхове?
Най-вече, като вървя в природата, в планината и в гората за гъби и бързо ходене пеша из София. Също – като гледам да си правя, каквото си искам и да взимам спонтанни решения, много разтоварва. Ето примерно „Брак“ - музиката я почнах една събота и я завърших в следващата сряда. Макар че видеото беше готово и монтирано с друга музика. Като цяло творчеството би трябвало да е това – да си правиш, каквото си искаш. Точно както прави Творецът – нали затова му викаме така? Той с някого нещо да се съобразява случайно? С молбите ти да спечелиш от тотото? Хахаха, стига глупости. Е, има някакви принципи, сезони, Слънце изгрява засега, всеки ден. Ама не е решил, не ни е подсказал колко бързо могат да се променят нещата.
Накъде ти се струва, че отива светът? Какво ни чака хората?
Най-интересният въпрос. Непрекъснато разсъждавам върху това. В продължението на идеята на Азимов за алиенацията между хората, напоследък филмът, който почна да ме занимава чисто концептуално, повече даже от „Матрицата“, е „Аватар“. Кажете, че не почнахме да общуваме помежду си чрез аватари, а? Не ви ли пишат едни полубогини от едни профилни снимки по цял ден, някакви невероятно висши мисли, разбирате се с по една дума или даже без, чисто ментално-трансцендентално, физически и духовно – пълен синхрон и разбиране. Сега, друг въпрос е доколко ще ви се получат нещата „на живо“, ако трябва да си общувате в реалните си тела в едно помещение. Напоследък срещам много хора, фиксирани върху това колко било яко човек да е сам и да се наслаждава на това усещане. Не знам какво да си мисля.
Ако имаш съответната апаратура или владееш съответната магия, че да можеш да внушиш някаква мисъл в главата на всички хора по света, която да помислят за своя и да ѝ повярват, каква ще е тази мисъл?
По-скоро бих я използвала, за да си отвнушим всичко, което знаем за смъртта, а то е точно нищо, освен че е свързана с края на функционирането на физическото тяло. Друго не знаем нищо. Ама яко ни е шубе. Страхът от смъртта е в основата на всички други страхове, всички страхове от „неизвестното“. Парадоксалното е, че от толкова страх от нея обезценяваме самия живот, обезличаваме го, живеем го по начин, по който той самият губи стойността, красотата и непосредствеността си. Красотата на мига. Мисля, че ако се освободим от страха от смъртта, това ще е най-големият ни еволюционен скок досега. Ново ниво на съзнанието. Нямам никаква идея как да стане това, знам само, че има цивилизации и култури, които отдавна отделят много повече внимание на тоя въпрос. Тибетците примерно. Индианците също имат разсъждения, свързани по-скоро с живота, но които замесват и смъртта като нещо много по-естествено и не толкова страшно. Ние – кво? „Стига си ми разсъждавала за глупости, учи си уроците, за да си намериш работа, за да ти плащат осигуровките, за да взимаш пенсия, с която да си платиш погребението“. Ми, тенкс, бът но тенкс.
А някаква добра новина за човечеството, нещо позитивно, върху което спокойно да се „облегнем“?
Все пак еволюираме, очевидно. Развиваме интуицията, телепатичните способности. Свързваме се по-лесно, във всякакви „мрежи“, но по-важното – извън тях. Не се лъжем вече така лесно. Децата ни – още по-малко. Това, което наричат „просветление“, това верно е някво ново ниво на съзнанието, свързано с нови сетива. Можеш да си говориш с дървото, с планината. Колективното съзнание се развива. Има една теория, как реално всички сме един жив организъм. Всеки човек е част от цялото човечество, с това всички сме съгласни, нали? Ами значи човечеството също може да бъде прието като един човек. И якото е, че ако те вълнуват такива неща, информацията е супер лесна и достъпна. Това е много яко. Технологиите – започнаха да творят. Изкуственият интелект се развива много бързо, реално по-бързо от нашия, и това не е непременно застрашително за нас. Абе, като цяло – ново време. Нов свят. Будя се в нов свят.
Нещо за финал, което би искала да ни споделиш?
Има любов. До скоро!
Интервю на Милен Антиохов
