Нейното аристократично и интелектуално присъствие по телевизия, радио (18 години „Голият обяд“ в Z-Rock!) и подкаст не ни стига, затова я поканихме да разкаже още от богатите си истории - този път пътешественически. Ето къде, как и с какво чувство и размисли Елена Розберг пътува по света:
Ако оттук-нататък може да посетиш само още една нова за теб държава – коя ще е тя?
Преди време в „Одеон“ гледах последния филм на Вим Вендерс - „Перфектни дни“ - и плаках. Всъщност това не е история, на която нормалните хора реват. Този елегантен и тих разказ за Хираяма, 50-годишен самотник, изигран от великия японски актьор Коджи Якушо, задава въпроси за това как да живеем с нуждата, самотата и разочарованието. Вендерс, който някога е мечтал да бъде свещеник, постоянно ни показва в кадър изгрева на слънцето над Токио. Така започва всеки ритуализиран ден на героя-отшелник; и под звуците на „House of the Rising Sun“, песни на The Kinks, Пати Смит , Нина Симон, Отис Рединг и „Perfect Day” на Лу Рийд. „Сега е сега“, казва Хираяма. Дзен простота, японският манталитет и култура като път към духовна благодат, ефимерността на живота. Ей такива неща ме палят напоследък все по-силно да искам да видя Япония. Наред с това - суши, рамен, темпура, окономияки - това е кулинарен рай! Освен това японската метъл сцена се развива бързо и агресивно. Бих извършила героично влизане в японски мош пит... шегувам се. Дейвид Боуи обичаше Япония. А аз обичам него.
Най-малкото, екзотичното или древното населено място, което си посетила?
От тази картина би излязла невероятна обложка на рок албум – това беше първата ми мисъл, когато в далечината се открои силуетът на Сан Джиминяно. Колата ни криволичеше по серпентините на Тоскана, някъде между Флоренция и Сиена, когато внезапно градът се разкри като филмов декор. 14 средновековни кули от първоначално построените 72 демонстрират високомерно славното минало. През XIII и XIV век местните семейства, за да демонстрират богатство и власт, са градили гигантски постройки, подобни на великански заводски комини. Градът има древна история – основан е през епохата на етруските, около III век пр.н.е. Родил се е на върха на хълм, от който към околните лозя и маслинови горички се разкриват невероятни панорамни гледки, от които е бил изкушен Франко Дзефирели в „Чай с Мусолини“ и Бернардо Бертолучи в „Открадната красота“.
Градът е известен и със своите културни събития и фестивали, като Ferie delle Messi - средновековен фестивал с шествия и състезания, пресъздаващи живота през Средновековието. Църквите и музеите в града разкриват ренесансови съкровища на изкуството. Тук се произвежда Vernaccia di San Gimignano, което е едно от най-старите и най-известни италиански бели вина. В града лукаво ухае на трюфели, телешки стек и манатарки.
Кадри от Сан Джиминяно
Твоето място за „бягство“?
Можем да направим топографска карта на Плана – веднъж това изтърсихме с мъжа ми пред приятели. Те вече знаят, че е истина. Всеки уикенд вървим километри по пътеките на планината, от село Плана до Горни и Долни Окол, до Алино и Поповяне. Само сменяме туристическите обувки според сезона. Там има наземна станция за сателитни връзки и будистка ступа. Плана е нежна, билкова, с много сърни и брези. Няма змии, няма хора.
Пътуването, при което ти се е искало да се телепортираш до крайната му точка?
Годината беше 2000-ата. Помните ли какво беше през 2000-ата? В очакване на новото хилядолетие, всичко беше вълнуващо. Оказах се неподготвена за пътуването ми с автобус на Greyhound от Ню Йорк до Чикаго. Отивах да посетя мои сърдечни приятели. Тръгнах с оптимизъм и лек багаж. Още на първата спирка във Филаделфия осъзнах, че съм попаднала във филм. Шофьорът обяви 15-минутна почивка, която се превърна в 45 минути, докато всички пътници се върнат по местата си. Така започна приключението.
Питсбърг. Да, точно там разбрах какво означава думата „безнадеждност“. Прозорецът до мен грееше като печка с реотани, докато слънцето се спускаше над западните хълмове на Пенсилвания. Спътникът ми, студент по медицина от Бряг на слоновата кост, реши да се изолира от света, като се покрие с бял чаршаф. Може би се опитваше да избяга от реалността, а може би просто искаше да се предпази от всички микроби.
Кливланд. Тук се намира Рокендрол залата на славата. Подминаваме я. Автобусът уж имаше Wi-Fi, но връзката беше по-нестабилна от първата любов. И така, останах със студента и мисълта за скорошно избавление. Между Кливланд и Толедо открих какво значи истинското многообразие. Имаше човек, който говореше по телефона за любимия си вид пастет, друг, който ядеше миризлива риба, и жена, която пееше караоке версията на „Oops!... I Did It Again“. Моят спътник, студентът по медицина, продължаваше да се крие под чаршафа. Саут Бенд, Индиана. Къде се намира това място и защо сме тук? Бях толкова изтощена, че започнах да си фантазирам как телепортацията е реалност. Представях си как се материализирам в леглото си.
Най-накрая, след около 20 часа, изпълнени с неудобство и съмнителни миризми, пристигнахме в Чикаго. Чувствах се като герой от научнофантастичен роман, който е преодолял невъобразими препятствия, за да стигне до крайната си цел. Когато най-накрая пристигнах в апартамента на моите приятели в Чикаго, бях толкова изтощена, че спах два дни с прекъсвания само за тоалетната. Животът е такъв, приятели. Едно голямо пътуване, изпълнено с чаршафи, миризлива риба и неработещ Wi-Fi. И малко надежда.
Храната от друга държава, която винаги консумираш там?
Веднъж, в един от онези адски горещи и влажни следобеди в Ню Орлиънс, се озовах в кухнята на мистър Булбо. Този човек можеше да накара дори и най-твърдите моркови да пеят. Беше решил да приготви Jambalaya. Мистър Булбо се захвана за работа, въоръжен с голяма медна тенджера, видяла много битки. Газовият котлон изсъска. Първо - надениците, пушени и ароматни. После скочи пилето. И тогава се намеси „Светата Троица“ в креолската кухня - лук, целина и чушки, създавайки аромат, който се промъкна в душата ми. Мистър Булбо добави ориза и подправките. Червен, черен пипер и кайен се смесиха с мащерката и дафиновия лист. Доматите и бульонът се присъединиха, и всичко това къкреше в перфектна хармония. Скаридите полетяха в тигана розови и нежни. Седнахме да ядем и първата хапка Jambalaya беше като експлозия. Първо дойде пикантният вкус, след това сладостта на доматите, и накрая деликатността на скаридите и пилето. Това беше момент на чиста радост. Докато седях там, с пълна устата и разтопено сърце, си помислих, че в този хаотичен свят, има нещо успокояващо да знаеш, че Jambalaya съществува.
Любимият Ню Орлиънс
