Текстът със заглавие „Забрана върху професията. Защо е все по-трудно да останеш да работиш като журналист и редактор в Беларус?“ прочетох на сайта на Беларуската асоциация на журналистите и тъй като съдбата на журналистите в Беларус е тема, която неведнъж е дискутирана в „Мрежата“, поканих за интервю Янина Мелникова, авторката на тази статия. Тя се съгласи и от това, което разказа пред микрофона на „Мрежата“, става ясно колко смелост е проявила да го направи. Това пише в материал Михайлина Павлова в БНР. Ето какво гласи той:
Накъде върви журналистиката в Беларус
"Мисля, че най-големият проблем, който стои пред беларуските журналисти, е тяхното разединение и това не се отнася само до редакциите, които заминаха, но се отнася и до тези, които останаха в страната, защото частично, даже и при тях има хора, които са заминали, страхувайки се за своя живот, за здравето си, за близките си и опасявайки се, че вътре в страната те не биха могли качествено да изпълняват работата си и този текст, който написах, е опит да се осмисли това, което се случва, и може ли, оставайки в страната, все пак да се придържаш към професионалните стандарти, да бъдеш полезен на своята медия и на медиите, които се намират в изгнание. Поставих в този текст въпросите, които сега обсъждаме – въпросът за качеството, въпросът за стандартите в професията, въпросите за автоцензурата, защото е много трудно в ситуацията на терор да не мислиш за последствията от всяка написана от теб дума."
Властите изтласкват свободното слово зад пределите на страната
"Те имат голям арсенал от възможности да правят това. На първо място е признаването на сайтове и канали, които са действали в страната, за екстремистки, съответно това не дава възможност на хората да работят в тях открито и да подписват материалите си със собствените си имена. Не дава възможност на журналистите да се представят от името на тези медии, медийни канали и сайтове, а алгоритмите не позволяват разпространяването на информация, даже поставянето на „лайк“ под даден текст е невъзможен, а да не говорим, че той не може да се „репостне“ в социалните мрежи.
Освен това, без съмнение, беларуските власти сега използват възможностите на своите силови структури – обиски, арести, разпити. Всичко това в голяма степен се използва и срещу журналистите и така им се показва, че те не са желани в тази страна и че тяхната единствена възможност да не попаднат зад решетките е да я напуснат. Ето това правят властите сега."
Небезопасният живот
"Журналистите, представителите на независимите медии, блогъри, журналисти на свободна практика – всички те не се чувстват в безопасност. И тези които заминаха, го направиха заради нарушаването на базови изисквания за човешка безопасност. И тези, които останаха, също разбират, че са застрашени, но поемат върху себе си този риск и разбира се, никой от останалите в страната не казва, че е готов просто да легне и да умре на тази земя. Всеки, разбира се, може да стигне до ситуация, в която да се наложи да замине, но основната мисъл и послание на тези журналисти, които остават, звучи така – “Кой, ако не ние“. Често или в голям процент от случаите, когато журналистите напускат страната, се прекъсват връзките с местния дневен ред, с местните информатори и в крайна сметка тези медии, тези проекти, няма да могат да се позиционират като беларуски и не ще могат да запазят доверието на своите аудитории. И затова за тези, които са в страната, е важно до последно да са тук, за да правят журналистика на място и „да“ в горещите точки, и „да“ в състояние на опасност, но въпреки това те смятат тази своя мисия за професионална.
Не бих казала обаче, че при това, което се случва в Беларус, журналистиката става по-силна и по-качествена. Разбира се, че журналистите които са в страната, признават, че сега не може да се прави журналистика в пълен обем на това, което се е правило по-рано, макар че и по-рано беларуските журналисти да са имали препятствия в достъпа до информация например, но сега официалните канали напълно са затворени за независимите журналисти. И никой не би рискувал да се обърне към държавен служител за какъвто и да е коментар, особено ако пишеш за така наречените „екстремистки медии“. Ясно е, че сега хората крият своите имена и най-често в медиите, които останаха в страната, а и в тези, които напуснаха, материалите са подписани от името на редакцията, а не от конкретен журналист. Много често информаторите и героите не искат да казват имената си, крият лицата си и това също е част от нашата действителност. И това води до намаляването на качеството."
Какво убива журналистиката
"Ние всички сме за откритостта на журналистиката, за прозрачност и пълно и всестранно проверяване на фактите, но в тази ситуация, в която се намират беларуските журналисти, това може да бъде опасно за тях от гледна точка загубата на свободата и не е изключено – на живота и здравето в по-дългосрочен план. И това дава своя отпечатък, отключва се автоцензурата, отключва се разбирането, че ти можеш да бъдеш „сам воинът е воин“, но ако не си кръгъл сирак и ако имаш родители, съпруг или съпруга, това влияе на професията ти.
Но не я убива. В тази ситуация може да я убие само разделението на колегията, отсъствието на солидарност и отсъствието на разбирането и подкрепата на беларуските журналисти отвън и отвътре. Ние виждаме, че вътре в страната хората се страхуват, но въпреки това се опитват, по един или друг начин да дават информация на журналистите. Да, страшно е и те не искат да се знаят имената им, но през различни платформи и връзки те продължават да настояват на това, че професионалната чест на независимата журналистика трябва да е запазена, защото тя е много нужна на обществото."
Какво се случи с Беларуската асоциация на журналистите
"Ще кажа така – тя е живяла, живее и ще живее. Юридическият статут на тази организация в страната даваше определени възможности на колегите, въпреки че през последните година и половина беше ясно, че, след като започнаха да се затягат гайките на всички нива и се стъпваше върху гърлото на всички НПО-та, властите в Беларус не искат да виждат никого жив и искат по юридически път да ограничат независимите граждански организации. БАЖ и нейното ръководство е разпръснато в няколко държави в момента. Въпреки това организацията продължава да работи и да оказва помощ на журналистите, които се намират зад граница. БАЖ прави всичко това, без да губи връзка с журналистите, които са останали в Беларус. Те през цялото време мониторират процесите около правата на човека и журналистите. Те постоянно се интересуват с какво могат да помогнат и разбира се, подчертават, че ако някой иска да напусне Беларус, то те са готови да съдействат. И това внимание е безценно – това е именно онази проява на солидарност, която е така нужна на беларусите изобщо и на беларуските журналисти в частност."
Предварителен послеслов
В края моята събеседничка благодари за подкрепата на журналистите от цял свят, защото тази подкрепа „ни вдъхва сили, че не сме сами“. После си спомня как романтично е искала да бъде точно журналистка и нищо друго заради битката, в която оръжията са само свободното слово, проверените факти и верните думи. Вярва, че протестът в Беларус не е затихнал и хората не са се смирили.
"В момента нещата изглеждат като при торфен пожар – образно описва тя ситуацията в родината си. – Торфът тлее невидимо под земята и от време на време избухва в пламъци на различни места, но когато се измъкне изпод земята, се вижда, че пожарът може да стане огромен".
Бих искала точно така оптимистично да сложа точка на тази тема, но не мога да забравя за призива към беларуските журналисти да изпращат писма и картички на своите колеги, които са зад решетките. Този призив накрая завършва с имена и адреси на затворени журналисти…
Никой не ни е нападал отвън
"Към днешната дата зад решетките има 28 журналисти. Те са обвинени по углавни дела и много от тях вече лежат в затвора 9-10 месеца и разбира се, такава подкрепа, под форма на писма или картички, е много нужна за тях За съжаление те често са ограничавани да получават телеграми или картички от колегите си. Често колеги са затваряни в карцер, което означава, че преминават на по-тежък режим и тогава те са ограничавани да получават и каквито и да е било новини от колеги, те са ограничавани да четат вестници и списания, лишени са от достъп до информация. Това, разбира се, е изключително тежко и изобщо не може да се приеме и разбере. Буквално вчера стана ясно, че един наш колега, главният редактор на един от най-старите вестници в страната „Наший мир“, се намира в килия с още 19 души. Килията не е пригодена за толкова много хора и те буквално нямат въздух за дишане. И този наш колега, Егор Варценович, е помолил да му изпратят някакви упражнения за дихателни техники, за да се научи как да диша при такива условия и да запази кислорода в кръвта си. Това е просто ужасно, това са неща, за които сме чели в книгите, за мъченията в концлагерите. Ние никога не сме предполагали, че ще се сблъскаме с това. И това не е защото ни е нападнал враг, това не са хора отвън. Това го правят наши съграждани с наши колеги."
