Внезапното разбъркване на ситуацията в България съвпадна с внезапно разбъркване в Русия. Едното не е причина за другото, защото и двете са израз на един и същи мощен, глобален процес: завръщането на демокрацията и на демократите към доминираща роля в световните дела.
За българското разбъркване, започнало с първата пресконференция на Иван Гешев след "атентата" срещу него, е писано достатъчно. Позволете ми да огледам руското разбъркване, започнало седмица по-късно.
Няколко значими събития
На 22 май войната, започната в Украйна от Русия, се пренесе вътре в самата Русия. Два доброволчески корпуса, съставени от антипутински руснаци, воюващи доскоро на страната на Украйна, с лекота минаха през границата на Белгородска област. Установиха контрол върху 43 кв.м. от суверенната територия на Руската федерация, разбивайки с лекота изпречилите се на пътя им рехави руски армейски подразделения. Показаха какво могат и се оттеглиха на украинска територия. Преди дни обаче се върнаха в Русия и обявиха намерението си този път да превземат областната столица Белгород и да освободят цялата област, а впоследствие и цяла Русия.
Веднага се случиха няколко значими събития. Първо, предградието на Белгород, градчето Шебекино, към което настъпват доброволците, стана мишена за артилерията и авиацията на Русия. За да избегнат преки сблъсъци с доброволците, руските въоръжени сили започнаха, от разстояние и от въздуха, да стрелят по руски град, населен с руснаци. Биеха, така да се каже, по "своите".
Второ, докато населението на Шебекино, изоставено от своите държавни предводители (които веднага избягаха), се щураше в хаотични опити да се евакуира, домовете им бяха разбивани и обирани от руски войници. Този път те не грабеха имуществото на украинци, а на руснаци, на "своите".
Трето, генерал Герасимов, командващ руските войски в Украйна, заяви, че няма да изтегля подразделения от фронта, за да ги праща навътре в Русия да спират нахлуването на доброволците. В Русия, накратко, да се оправят както могат (или не могат).
И трите събития съдържат значения, които могат да ни ориентират относно онова, което предстои.
Важното е да има някакви развалини и някакви жертви
Решението на войските на Руската федерация да обстрелват свой град, вместо да пресрещнат противника на бойното поле, разкрива, че Русия няма намерение да променя обичайния си начин на водене на военни операции - ако може, от разстояние, с артилерия и бомби, без значение дали те убиват свои или чужди. Важното е да има някакви развалини и някакви жертви.
Ако това е начинът, по който руснаците смятат да реагират на започващото настъпление на украинците, то краят на войната може да се окаже доста по-близо, отколкото се предполага. Просто руснаците ще се оттеглят, унищожавайки всичко на териториите, които изоставят.
Мародерстването на цивилни руснаци от униформени руснаци отново разкрива, че в Русия нищо не се е променило от времето на Иван Грозни. Там няма общество. Има само държава, нейни покорни крепостни и някакви непокорни хора, готови да се бунтуват срещу нея с оръжие в ръка.
Отсъствието на общество ни казва, че режимът на Путин няма как да разчита на подкрепата на руснаците, когато започне да се клати. Никой няма да се солидаризира с него, тъй като солидарност има само там, където има общества. В Русия, напротив, огромно количество хора, до вчера подчиняващи се на властта, ще хукнат да ограбват домовете на нейните представители. А някакви много гневни хора, като например онези доброволци, които в момента настъпват към Белгород, ще организират бунтове и метежи. Поради липсата на общество тези брожения никак няма да приличат на нашите протести, да речем. Ще са онова, което патриархът на руската литература Пушкин описва като "руски бунт - безсмислен и безпощаден".
За да разбера какво стои зад отказа на генерал Герасимов да пренасочи подразделения от фронта към вътрешността на самата Русия, ми помогна това, че в момента чета мемоарите на британския дипломатически агент Брус Локхарт (Bruce Lockhart: Memoirs of a British Agent). Озовал се в Русия през 1917-1918 година, той е особено близък с новата болшевишка власт и е допуснат до редовно общуване с нейни върховни вождове като Ленин, Троцки, Радек, Бухарин, Петерс и други.
Прозрението на Локхарт
Локхарт единствен сред западните дипломати разбира как болшевиците си представят света. Особен момент на прозрение го спохожда, когато наблюдава как болшевиците спорят помежду си по темата дали да подписват капитулационен договор с Германия в Брест-Литовск. Болшевишките лидери изобщо не са обезпокоени от това, че отстъпват на врага половината си европейска територия, че и Кавказ. Няма и намек за някакво мислене от типа "свещените граници на Родината". Болшевиците мислят по друг начин: Добре де, нямаме в момента армия, ще подпишем този договор. Някой ден, като заякнем, ще си върнем загубените територии. Ако не - не.
Съвременните, оформени от Путин руснаци често се хвалят, че "Русия няма трайни граници". Това е съобщение към останалата част от света, че Русия винаги експанзира, винаги превзема нови територии и няма смисъл да се фиксира върху някакви временни имагинерни линии на картата. Но това работи и в обратен смисъл, както разбира Локхарт още през 1918 година: след като Русия няма трайни граници, тя не се впечатлява особено, ако те започнат да се свиват навътре.
Докато имат накъде да отстъпват в тази огромна тяхна територия, руснаците няма да късат ризи за някакво си Шебекино. "Голяма работа. Когато заякнем, ще си го върнем. Ако не - не." Затова нито Путин, нито Герасимов се вълнуват от съдбата на Белгородска област. По същия начин няма да се вълнуват за съседната Брянска област, когато дойде нейният ред. Може донякъде да се развълнуват за съдбата на съседната ѝ Курска област, но само заради спомена за Курската битка от 1943 година. Но все пак засега им е по-важно да могат да се хвалят с някакви героически събития в Украйна.
Обрат в Русия? По-вероятен е кървав бунт.
Та, страхувам се, ще останат опарени надеждите на онези, които очакват руснаците да отслабят позициите си в Украйна, за да бранят Русия. Няма. Ще стоят в Украйна, докато не бъдат изгонени със сила. Вероятно ще останат попарени и надеждите на онези, които предвиждат някакъв демократичен обрат в Русия след загубата на украинската война. Много по-вероятен е кървав, жесток бунт, развиващ се на десетки фронтове едновременно от Курск до Курилските острови. А съответните световни организации следва още отсега да се готвят да помагат на онези мирни руски жители, които ще бъдат мародерствани от собствените си отстъпващи въоръжени сили.
Автор: Евгений Дайнов, Дойче веле
