Юрген Йостерхелт (р. 1935) е юрист и дипломат от кариерата. През 60-те и 70-те години на 20 век работи в посолствата на Федерална република Германия в Москва, София и Атина, в мисията към ООН в Ню Йорк и в германското Министерство на външните работи в Бон. По-късно става посланик на Германия последователно в Турция, във Великобритания и във Ватикана. Ето какво гласи неговият разказ:
В края на 1973 година в българо-германските отношения настъпи нова ера. На 12 декември бяха установени дипломатически отношения между Федерална република Германия и Народна република България. А на 31 януари 1974 година г-н Фриц Мене, приемникът на господин Ролф фон Кайзер, връчи акредитивните си писма на Тодор Живков. Не си правехме никакви илюзии - на първо време нещата щяха да си останат по старому. Лека-полека обаче, надявахме се ние, в двустранните отношения може да полъхне свеж вятър. Лично аз най-вече се надявах, че скоро ще получим повече простор за едно адекватно представяне на Федералната република и нейната политика. Може би сега вече се появяваше и шансът да отстраним последните спорни моменти, които възпрепятстваха една отдавна планирана изложба на германската следвоенна архитектура.
Трите думи, които не се харесаха на България
Тази изложба имаше по-сериозни амбиции, отколкото издава името ѝ. Тя си поставяше цели, които далеч надхвърляха обикновеното онагледяване на модерното строителство и на жилищните сгради. Тя щеше да открие взор към начина на живот в Западна Германия – и тъкмо поради това беше трън в очите на тогавашната ГДР. Защото ГДР държеше в България монопола еднолично да показва образа на Германия, който включваше и предоставянето на всевъзможни материали за Германия, за нейния език и култура. С други думи, ГДР никак не желаеше в една от държавите, които ѝ бяха най-верни съюзнички, сега разните "капиталисти" и "реваншисти" да показват една предвидимо безобидна и привлекателна картина на своята страна. Тъкмо на този фон преговорите с българската страна вървяха доста трудно и напрегнато. Пред нашия хитроумен план непрекъснато се поставяха какви ли не препятствия. Но ето, че сега вече постигнахме пробив: след многогодишни усилия най-сетне беше постигнато разбирателство. И изложбата трябваше да отвори врати през февруари 1974.
И точно тогава, в последния момент, се разигра една трагикомедия, която много добре онагледяваше ситуацията, в която се намирахме. Към изложбата беше предвиден и каталог, който особено дразнеше нейните противници. Каталогът, който щеше да се раздава безплатно, съдържаше снимков материал за Федералната република, включително и за условията на живот на експлоатираната работническа класа в страната. На една страница от каталога беше публикувана колонка с числа, над която - в резултат от необясним гаф в германското Външно министерство или пък в Института за международни връзки - в скоби изрично се уточняваше, че данните се отнасят включително и до Западен Берлин. Това беше фатална грешка, която в действителност нарушаваше и базисните ни уговорки - нищо, че бележката беше почти невидима и всъщност изцяло второстепенна. Защото според уговорките Западен Берлин и неговата принадлежност към Федерална република Германия не биваше да се споменават в каталога. Та нали Берлин беше "столицата на ГДР" - така бяха научени българите.
Българските функционери очевидно бяха чели каталога под лупа и в този момент заплашиха, че ще забранят разпространяването на всичките 5000 екземпляра. А за каталога не бяха пестени пари. Текстът, снимките и статистиките бяха отпечатани на скъпа гланцирана хартия и макар отстраняването на бележката "включително Западен Берлин" да беше по принцип възможно, без да зейне празнина, всъщност нямаше как да стане технически на тази гланцова хартия. И тогава на Катрин ѝ хрумна решението. От годините си като студентка по архитектура тя си пазеше една "стъклена гумичка" - щифт със снопче стъклени нишки в края. За наша голяма радост се оказа, че тази "стъклена гумичка" може да заличи опасните три думи, без да оставя следи по гланцовата хартия. Но за да изтрием бележката във всичките 5000 каталога на нас ни трябваха поне дузина от тези щифтове.
Речено-сторено. Трите думичики в каталога и "стъклената гумичка" внезапно бяха придобили сериозна политическа тежест, така че след многобройни телефонни разговори решението беше намерено. "Луфтханза" беше готова още със следващия полет до София да ни достави пакетчето с щифтовете - лично чрез пилота. Министерството първоначално се опъваше, но после стигна до правилния възглед и даде разрешение да се заличи бележката, а един приятел в Германия получи от Катрин точните указания и набави щифтовете. Аз взех пакетчето от летището, благодарих на пилота, а през следващите 48 часа заедно с Катрин и още неколцина помагачи успяхме да отстраним опасните три думички от всичките 5000 каталога - тъкмо навреме, за да можем да ги разпространим в срок. Направихме го в противоречие със собствените си убеждения, но пък със съзнанието, че работим за добра кауза. Така българският Комитет за приятелство и културни връзки с чужбина вече нямаше основание за възражения.
Ето как с помощта на "стъклената гумичка" беше заличен един сериозен политически проблем. Въпросната страница от каталога просто изглеждаше малко матово на мястото на изтритото. Но за българската страна каталогът вече беше политически приемлив, защото не съдържаше презумпцията, че Западен Берлин е част от Федералната република. От германска гледна точка каталогът все пак пострада, макар че тази травма можеше да се преглътне политически: та нали не се казваше изрично, че Западен Берлин не е част от Федералната република. Откъм аритметиката обаче нещата куцаха, защото във въпросната колонка скрито присъстваха и числата за Западен Берлин. Но в крайна сметка това се оказа маловажно. И цялото политическо въжеиграчество можеше да предизвика само сарказъм.
И всичко завърши с чаша коняк и посивели бонбони
В крайна сметка цялата тази история, която не окичи с лаври нито една от двете страни, беше обявена за приключена на обичайната чашка коняк и обичайните посивели шоколадови бонбони, които се сервираха винаги и без оглед на часа от денонощието в бюрото на относително добронамерения завеждащ отдел в Комитета Стоян Константинов, чиито две сътруднички госпожа Емилия Бенкова и госпожа Евгения Камова от отдел "Култура" бяха моите главни събеседнички. Оттам насетне по въпроса настъпи упорито мълчание, а и в нашите документи на този случай беше отделено само минимално внимание.
Източник: Дойче веле
