Делия Даскалу е студентка, родена и израснала в Румъния. През тази година тя дебютира в румънските медии като журналистка - със статия за Констанца през погледа на чуждестранния турист. Ето какво пише тя:
"Мястото ти е до печката!", "Ти си виновна, как си се облякла!", "Не трябва ли да имаш профил в OnlyFans?" - това са клишетата, с които през последните пет години съм се сблъсквала най-често. Всъщност чувам подобни реплики още от детството ми, но започнах да го осъзнавам едва на 14. С течение на времето подмятанията се превръщаха все повече в реч на омразата. Всичко ескалира, когато преди няколко месеца дебютирах в румънската преса с материал за това колко неприветлив е югоизточният румънски град Констанца за чуждестранните туристи.
Още: България: Само с по-строги наказания не става.
Ако бях мъж, това нямаше да ми се случи
Ако бях мъж, едва ли щях да получавам заплахи за изнасилване след публикуването на статията ми. Стотици хора реагираха с агресия - обиждаха ме, ругаеха ме, нападаха ме за външния ми вид и начина ми на обличане. Никой не коментираше какво съм написала.
Около 80% от онези 1000 коментара под статията ми във Фейсбук бяха написани от мъже. В своите коментари те пишеха, че съм порно актриса, или пък че трябвало да съм щастлива, че още не са ме изнасилили, някои коментиращи ми пожелаваха да попадна в ръцете на сутеньори, други ме канеха на групов секс. Всички те ме превръщаха в сексуален обект. Лице без идентичност, без минало и най-важното - без бъдеще.
За щастие получих подкрепа от своите близки и успях да не се срина психически след атаката срещу мен. Та аз съм едно 19-годишно момиче, което тъкмо прохожда в журналистиката.
Още: Задържан е 23-годишен, пребил непълнолетната си приятелка
Животът на една млада жена с достъп до интернет
Но има и още една причина, поради която тези коментари не ме сринаха. И тя беше следната: свикнала съм с подобно отношение към жените от малка. Имам достъп до интернет и социалните мрежи от осемгодишна. Още като малка започнах да получавам сексистки коментари. Тогава не разбирах, че са проблемни. Мислех, че това е нормално.
Когато бях на 13, започнах да играя видеоигри в мрежата - с други хора по цял свят. Винаги се намира някой, който да ти припомни, че си момиче и не ти е там мястото. Често ми подмятаха, че трябвало да стоя в кухнята и да готвя, а не да играя видеоигри. Имаше и по-лоши реплики, но аз свикнах с тях и оглушах за сексистките коментари около мен. Но нормално ли беше това наистина?
Когато бях по-малка, ми се случваше да получавам и неприлични снимки от непознати мъже, които ми пишеха, че "искат да сме приятели". Не им отговарях, но нямах и смелост да попитам някого как да постъпя. Сега осъзнавам, че тези хора е трябвало да потърсят психиатрична помощ или да бъдат преследвани от закона.
Още: Чужди медии за България. Една страна се бори срещу насилието
На 12 ми се случи нещо ужасно
Подвикванията по улицата са част от живота ми още от детските години. Още като ученичка в началното училище чувах "Какво криеш под дрехите, коте?" - без значение дали бях облечена с къси панталони, или с широки дрехи.
Като дете се страхувах. После започнах да им отговарям. Осъзнах, че не е моя вина и няма значение как съм се облякла. Вината беше на онези, които ми подвикваха. Когато отвърнах, веднъж бях заплашена: "Искаш ли да те напляскам? Търсиш си го!" Някакси пак аз бях виновна.
Когато бях на 12, ми се случи нещо ужасно. Чаках съучениците си, за да вървим заедно към училището, когато до мен спря кола и шофьорът си свали прозореца и ме попита "Къде е докторът?". "Кой доктор?", отговорих. Тогава той си свали гащите. Аз се развиках и избягах. Разказах на майка си, а тя ме накара да обиколим квартала, за да разпозная колата. Предполагаше, че е млад мъж от нашия район. Когато отидохме в полицията, аз се отказах. Беше ме срам. Мислех, че е било моя вина. Плаках непрестанно цяла седмица. Не бях виждала мъжки гениталии до онзи момент.
А иначе момчетата често ме щипеха, удряха ме по задните части, най-често посред бял ден и то на оживени места. Вече бях по-голяма, така че се защитавах - започвах да ходя след момчетата, които го правеха и да ги питам защо са го направили. Повечето бягаха от мен.
Навярно в Румъния има стотици, дори хиляди момичета и жени, на които се е случвало същото. Онези, които не са имали този "късмет", са били изнасилвани, пребивани и дори убивани. При всички положения всички те са заложници на престъпници, които не знаят границите си. Или се страхуват от такива.
А за нещастие в нашето общество е "срамно" да се говори за това.
