Най-сериозният проблем пред висшето образование в България се изчерпва с този въпрос: има ли изобщо нужда от него? Пита ли работодателят какво си завършил, с какъв успех? Или се интересува само от английския ти? Въпросите задава културологът проф. Ивайло Дичев. И търси отговорите в анализ за иданието Deutsche Welle.
Раздвоен съм от предложената Стратегия за развитие на висшето образование: от една страна, виждам точни констатации, от друга - помня много добре колко дълго вече правим такива точни констатации. Проблемът е в това, че висшето образование е не само знание. То е и поминък за преподаващите, престиж за местните власти, успокоение за родителите.
Много ВУЗ-ове, все по-малко студенти
Да започнем с констатирания демографски проблем. В България студентите стават все по-малко. Първо, защото населението на страната се топи, тя се състезава по изчезване само с Латвия. И второ, защото най-добрите заминават да следват в чужбина. Обучението е първа стъпка към емиграцията.
Авторите на стратегията сравняват България с Австрия (по брой ВУЗ-ове: съответно 7,5 и 8,1 на милион население), но забравят една подробност: в Австрия учат огромно количество чуждестранни студенти, докато в българските университети чужденците се броят на пръсти (с изключения като медицината). Етническите българи от Бесарабия са идеологически компромис - добре са дошли, но няма да ни решат проблема. Къде е стратегията за привличане на младежи например от Турция, от Индия, от Виетнам, какъв ще е маркетингът, в коя сфера можем да сме конкурентоспособни?
Студентството има и материални измерения. Мястото трябва да предлага приятно, привлекателно прекарване на студентските години. Аз обаче никъде не видях да се споменава думата "кампус"; а да обяснявам ли, че Студентски град няма нищо общо с това понятие? Че в кампус "4-ти километър", където преподавам, текат кални води и трябва да запретваме крачоли, за да стигнем до аудиториите? Кампусите са държавна работа, защото предполагат терени, урбанизация - все неща, непосилни за отделния ВУЗ.
България няма топ университети
Чужденци не идват и поради друга причина: България няма топ университети; дори Софийският, който е начело на всички рейтинги, не влиза в първите 500 в света. Защо ли? Защото в България няма истинска йерархия между висшите учебни заведения. Стратегията отново повтаря едни заклинания като оценка на качество, не количество студенти. Но не си представям политическата легитимност на онзи, който успее да разбие модела "по малко на всеки, за да няма сърдити". Експертна оценка? Е да, но, както правилно е констатирано, акредитациите са формални, защото всички се оказват на първите места. Как в този топъл провинциален климат ще се диференцират университети от категория А (наречени "изследователски") и категория Б (да кажем - с регионално значение)? Как на едните ще се дадат много повече пари (повтарям: много), за да могат да се конкурират със световните? Нали сте забелязали, че доста политици са професори, ако не те, то близките им. Ами ще лобират до дупка за този, който ги е уважил!
Добре е, че в стратегията се споменава необходимостта в една обективна акредитация да участват чуждестранни учени. Именно от тук трябваше да се тръгне. Не може да си се акредитираме по приятелски, нужна е европейска оценка, извършвана от университети, които са далеч по-напред от българските.
Разбира се, можеш да бъдеш акредитиран от чуждестранен колега, ако курсовете ти са на разбираем за него език. Висшите училища - поне тези от категория А, които ще се борят на световната арена за престиж и за чуждестранни студенти, трябва да започнат да преподават на английски. Чудесно е, че чуждоезичното преподаване е споменато в стратегията, но трябва да се каже: освен в няколко хуманитарни дисциплини, българският няма шанс да стане световен научен език. Тоест няма смисъл да се прави математика, икономика, физика, медицина на него. Подобна мисъл ще предизвиква вълни от патриотични възмущения, но почакайте - кое е по-добре, гордо да се хвалим помежду си на български или нашите статии да излизат в световни списания, колегите ни по света да знаят какво правим? Констатираното ни (трагично!) отсъствие от европейските академични мрежи е следствие на това - по-уютно ни е да сме си между нас си. Езиковият преход ще е болезнен, особено за по-старата генерация, но трябва да се измисли начин да бъде подкрепен. А патриотарските възгласи - отбити. Не забравяме и че българските учени нямат редовен ресурс за участие в международни конференции - ако предвидят нещо по проектче, толкоз. Върви после, че плети европейски мрежи!
Бакалаври и магистри
Добро е предложеното преосмисляне на бакалавърска и магистърска степени - първата да стане три вместо четири години, а втората да се придобива за две години. В момента магистратурите възникват хаотично според хрумването на един или друг преподавател, после изчезват поради отлив на кандидати. Добре е магистърската степен да надгражда бакалавърската, т.е. да не е въпрос на свободен избор и хрумване. Сега става така, че в магистратура се записват студенти от съвсем различни специалности и трябва да се почва от нулата, което води до абсурда бакалаврите да са по-подготвени от магистрите. Не е лошо да се кажат някои критики за т. нар. Болонски процес, който ни доведе дотук.
Към момента в СУ например драстично намалява приемът по държавна поръчка в магистърските програми, което на практика ще ликвидира повечето от тях. Защо, кой е взел това решение? Пропорцията, която се предлага сега - за всеки двама бакалаври една бройка за магистър - е разумна, но дали ще се спазва? Или просто се търси начин за икономия на пари като се намалява бакалавърската степен с години, а магистърската с бройки? Имайте предвид, че подобно съкращаване намалява хорариума на преподавателите и неминуемо ще трябва да се уволняват хора или пък да не се назначават млади. Това ще създаде напрежение и - както познаваме г-н Борисов - стратегията ще замре.
Виждам идеи за въвеждане на англосаксонските артес либералес - един вид обща култура, която съчетава различни науки и дава на студента време да се ориентира по-конкретно какво му се прави. Но защо тази степен да не бъде в 12-ти клас на средното образование, който и без това е леко безсмислен? Може университетски преподаватели да ходят да четат на учениците, както се прави например в Класическата гимназия. Излизането извън университетските аудитории изобщо е полезно - както и каненето на изявени в някаква професия хора за лектори. Но трябва да се помисли под каква законова форма да става това - как например ще се заплати на един специалист в някаква област да изнесе лекция, при положение че няма академична титла? По какъв начин ще се стимулира общуването на академични лица с предприятия, общини, училища?
България и докторантите
Относно докторантите - чудесно е, че се готвят да вдигнат стипендиите на 150% от минималната заплата, но тогава заплатите им ще надхвърлят тези на главен асистент. Преди време така се провали една идея за пост-док стипендии, щяха да се окажат по-високи от професорските заплати, казахме абсурд и им намерихме цаката. Дали обаче едни 900 лв. ще накарат докторантите да не отпадат? Проблемът е, че докторантурата не е перспектива за работа - с намаляващите студенти ще става и все по-трудно за младите хора да намират работа. С удивление разбрах, че за някои места - като учителските например - предпочитат младия кандидат да няма докторат, защото това принуждава училището да му плаща повече.
Тук впрочем е и най-сериозният проблем пред българското висше образование: има ли изобщо нужда от него? Пита ли работодателят какво си завършил, с какъв успех? Или се интересува само дали работиш на компютър и знаеш английски? Каква стратегия ще помогне тук - не си представям, завършва проф. Дичев.
