Какво означава достъп до образование?
Колкото и философски да звучи този въпрос, неговият отговор има практически измерения, които често са различни в селата, малките градове, големите градове, столицата, дори в различните квартали в едно и също населено място. Оттук идва не само неравният, но и несправедливият достъп до образование. Практически осигурените възможности за навременно включване в образователната система, за придобиване на знания и умения в съответствие с националните образователни норми и възрастта на детето, за редовно посещаване и пълноценно участие в учебни занятия, за приветлива учебна среда, приемаща/утвърждаващата идентичностите на всяко дете и посрещаща нуждите му, за свободно ползване на образователни ресурси и възможности за учене и развитие, които са справедливо разпределени са една малка част от широкия смисъл на достъп до образование в XXI век.
Значителна част от факторите, определящи достъпа до образование са преплетени единствено в теоретичната тъкан на българската образователна система. Много често, съществуващите справедливи образователни политики изключително трудно или изобщо не се прилагат на практика и реално не стигат до съответното дете или семейство.
Една от основните причините за този хроничен асинхрон между нормативна уредба, политики, практики и реални нужди е слабото или формалното сътрудничество както между институциите и властите на национално ниво, така и между техните регионални и местни управления и администрации. Обикновено, когато се говори за „достъп до образование“ всичко се прехвърля в полето на Министерството на образованието и науката. В същото време обаче гарантирането на достъп в действителност е предизвикателство, чието преодоляване в голяма степен зависи и от Министерство на труда и социалната политика, Министерство на регионалното развитие и благоустройството, Министерството на транспорта, информационните технологии и съобщенията, Министерство на здравеопазването, Омбудсман на Република България, Комисия за защита от дискриминация, кметове на населени места, общински съвети и др. В допълнение, достъпът до образование се отнася и до Народното събрание и Конституционния съд, които е необходимо да регулират какво точно означава, включва и гарантира достъпът до „безплатно задължително образование“.
Липсата на ясна дефиниция какви мерки включва удовлетворяването на това основно право води след себе си и редица други предизвикателства, свързани с интерпретацията на термина от страна на професионалистите в класните стаи и на терен. Често не/подходящите условия за живот (течаща вода, отопление, сигурно жилище и др.), не/достъпна инфраструктура в дадения квартал (изградени улици, тротоари, осветление и др.), не/удобният и без/платен транспорт до училище (понякога ходене няколко километра до автобусна спирка), не/наличието на учебници и учебни тетрадки, не/осигурено пълноценно хранене, владеенето на малцинствен майчин език в първи клас (съответно недостатъчното владеене на български език, като език на който се провежда обучението), живеенето в малко населено място и много други ключови фактори за образователния не/успех на едно дете не се разглеждат и възприемат като отключващи или блокиращи неговия потенциал през парадигмата на достъпа до образование. Обикновено, осигуреното безплатно обучение в детските градини и училището се възприема като достатъчно условие за осигурен достъп до образование – има учител, има сграда.
Предубедеността и възприемането на стереотипната истина е общовалидна по отношение на социално-икономическия статус, ангажираността в образователния процес, мястото в обществото, общностната култура и ценности, и др. за конкретни социални групи води също до ограничаване на достъпа до образование. На базата на необосновани твърдения от типа „при тях е така“, се обуславят институционални без/действия. С обосновката всички сме едно, всички имаме граждански и човешки права, на всички са гарантирани едни и същи блага и отговорности, всички имаме идентични нужди и др. рутинни клишета, които често се подхранват с неконтекстуални цитати от Конституцията, се подхранва и утвърждава „цветната слепота“. Погрешно е схващането да се отнасяме към всички деца и семейства по един и същи начин, че етносът, културата, езикът и социално-икономическото положение нямат никакво значение. Третирането на всички деца по един и същи начин не отчита индивидуалните различия и нужди, както и не допринася за преодоляването на специфичните предизвикателства, преди които е изправено всяко дете. А резултатите от държавните външните оценявания са крайният резултат от всички тези видими и невидими базови фактори и условия, както и представянето на децата в международните оценявания.
Като естествено продължение на усилията за премахването на (не)видимите разходи/бариери, които блокират и/или ограничават пълноценното участие на децата в образователния процес, фондация „Тръст за социална алтернатива“ подкрепи разработването на аналитично проучване „(Не)видимите социално-икономически бариери пред достъпа до задължително училищно образование: нормативна уредба, политики и практики“.
Авторите споделят, че в България поради широкото поле за тълкуване на понятието „безплатно задължително образование“ от страна на изпълнителната власт, това право е с доста неясни и размити граници, често то всъщност е ограничено, а компенсирането му е оставено на възможностите и добрите намерения на родителите и/или училищата. При липса на разбиране и финансови възможности всъщност учениците преустановяват следването си в етапа на средно образование или се записват в най-близкото училище (обикновено средищно, където се обучават ученици от близките населени места).
Въпреки правото на безплатно образование и задължението на институциите и родителите да осигурят присъствието в предучилищно и училищно образование на всяко дете от 4 до 16-годишна възраст (до 10 клас, първи етап от средното образование), проучването подчертава, че семействата са принудени сами да покриват много „скрити“ образователни разходи. Примери за това са осигуряването на учебници и учебни пособия, изхранването на учениците, както и плащането на транспорт до училище и обратно, при продължаването на образованието им след 7-ми клас. Ако тези разходи не могат да бъдат покрити, достъпът и пълноценното участие на децата в образователния процес е категорично блокиран или ограничен.
Образованието в гимназиални класове, както и изборът на училище остават силно повлияни от финансовите възможностите на семействата. Най-често учениците от малките населени места продължават образованието си в най-близката гимназия, без да имат възможност и право да обмислят желанието си за професия и кариера.
В анализа се маркират и съществуващите териториални неравенства по отношение на достъпа и качеството на образование между градските училища и училищата от селските райони. Например, в столицата и областните градове по-голяма част от представителите на ромските общности придобиват средно образование, докато в малките градове и селата техният дял е по-нисък – именно поради отдалеченост на гимназията, липсата на средства за дрехи, храна и учебни пособия, а често и поради липса на публичен транспорт до големия град.
Наблюдава се и индиректното профилиране на учениците от селските райони в сферата на земеделието и животновъдството, а на учениците от градските райони – в STEM профили (обучение, фокусирано върху наука, технологии, инженерство и математика).
Според авторите, в основата на добрата мотивация за учене стои личният избор, което значи, че както учениците от градските райони, така и тези от селските, трябва да имат възможност за достъп до различни специалности и професии.
Защо осигурените транспорт, храна и учебници са част от достъп до образование?
В България транспортната свързаност между малките населени места и големите градове/областните центрове е изключително лоша. Доста малки общини не са добре инфраструктурно свързани с областните градове, а до много села няма транспорт от и до общинският център. Така се налага жителите да се придвижват пеша или с наличен частен/личен транспорт. Това категорично блокира и възпрепятства редовното присъствието на учениците от тези населени места в училище. В много от по-малките общини функционира само средно училище (СУ) с профилирани паралелки и желаещите да се обучават в професионални/профилирани гимназии, намиращи се в областните градове или в съседни общини, заплащат сами транспортните си разходи. Последното е проблем за по-бедните семейства, което обрича учениците да не продължат в средно образование.
Средствата за транспорт, от които могат да се възползват учениците, стигат до най-близката професионална гимназия след като МОН преведе сумите на дадената община. От своя страна гимназията трябва да изиска тези средства, за да поеме разходите на децата. Стандартът за покриване на транспортни разходи по чл. 283 от Закона за училищното и предучилищното образование покрива само 50% от учениците (тези от професионалните гимназии, но не и тези от профилираните гимназии), които се обучават в етапа на средно образование. Друг проблем е, че местните превозвачи не се съобразяват с политиките и стандартите на държавата. Общините от своя страна не водят активни преговори за възлагане на услугата на достъпен превозвач. Месечната карта за транспорт варира от 20 лв. до 150 лв. за ученик. В общия случай се налага родителите сами да се справят с извозването на учениците, ако са решили децата им да учат в областен град или в съседна община. Към момента няма точни систематизирани и достъпни данни за това на колко ученици в България им се налага да пътуват, за да стигнат до училище – т.е. няма реален ориентир какъв е размерът на това образователно неравенство.
Друг фактор влияещ се от достъпа до образование е здравния статус на децата. По време първото затваряне на училищата заради Covid пандемията, по данни на различни граждански организации, работещи на терен, значителна част от учениците от малките населени места са гладували, когато не са получавали полагащата им се храна в училище.
Непълноценното хранене води до изоставане в растежа, загуба на тегло или наднормено такова, ниско ниво на знанията, ниска готовност за училище и успех в училище, недостатъчен потенциал за получаване на доходи на по-късен етап от живота. Лошият хранителен статус сред децата в училище има значителни неблагоприятни ефекти върху физическото и психическото им развитие. Съществува пряка връзка между недохранването и ниските образователни постижения. Недохранените деца учат по-бавно, изпитват затруднения при овладяването на учебния материал и са сред първите, които напускат образователната система преждевременно. Скритият глад води до дефицит на желязо, което директно засяга способността на децата да учат. Голяма част от децата, които живеят в лишения, са изложени на остри хронични стресови фактори, които са причина за повече от 50% от отсъствията от клас и понижени внимание, концентрация, когнитивни способности, креативност, мотивация, решителност, старание и др. Всичко това цялостно води до когнитивни забавяния. Една от последните прогнози сочи, че до 2025 г. 253 000 ученици в България ще са с наднормено тегло поради непълноценно и нередовно хранене. И по тази линия отново липсват данни за това колко ученици в България не приемат пълноценни основни дневни хранения или поради бедност употребяват еднообразна, основно въглехидратна храна (хляб, ориз, макарони), поради ниската й цена.
Друг фактор са учебниците, които дават достъп до систематизирана информация, развиват способността за четене и писане, но също така насърчават критичното мислене, независимостта и креативността. За много ученици и техните семейства учебниците са единственият вход към света на думите, защото не разполагат с други книги в домовете си. Освен това най-бедните деца нямат достъп до помагала и други учебни материали, заради което те често се сблъскват с най-големите трудности при ученето. Именно затова, достъпът до учебници е фундаментален за образователните им постижения. Връзката между образователните неуспехи и учебниците е директна. Според различни изследвания липсата на учебници води до по-ниски постижения в училище, и обратното – наличието на учебници води до по-високи резултати в училище. И отново липсват данни колко ученици имат/нямат достъп до учебници след 7-ми клас. Също така, няма данни за това колко ученици разполагат с учебни тетрадки, които са ключови за системно и постоянно учене и развитие.
Защото средното образование е необходимо условие за благосъстояние?
Средно 17% от българското населението на възраст 25-64 г. са с основно и по-ниско образование, 54% - със средно, а 29% - с висше образование. Около 52% от учениците в гимназии у нас се записват в професионални училища, като средно за ЕС това ниво е 48% и 43% сред страните от ОИСР (2019 г.). Въпреки това, само ученици, които са избрали да положат изпит, свързан с професионална квалификация в края на курса си, получават диплома за професионална квалификация. Около една трета от завършилите средно професионално образование избират да не положат този изпит, което може да означава, че професионалното обучение не е първият им избор на обучение, а по-скоро възможният и наличният избор. Делът на учениците, които продължават както основно, така и в средно образование в България е намалял през последните години. Коефициентът на нетно записалите се в основно образование е намалял от близо „пълно“ нетно записване през 2010 г. (99%) до 85% през 2019 г. Докато коефициентът на нетно записалите се в средно образование е намлял от 92,5% нетно записване през 2015 г. на 85% през 2019 г. Към момента България има едни от най-ниските нива на продължаване на обучението в средно образование. За сравнение, нетният процент на записване в първи гимназиален етап е 98% в Сърбия и 97% в Унгария и Полша (2019 г.). В същото време в България се е увеличил делът на записаните във втория етап на средното образование. Нетните нива на записване са се покачили от 81% през 2010 г. до 90% до 2017 г. От тогава, обаче, нетното записване във втория гимназиален е започнало да спада. Като една от предполагаемите основни причини е намаляващия дял на учениците, завършващи по-ранни образователни етапи. Получаването на диплома за средно образование след 10-ти клас също е обективна предпоставка за спада на желаещите да продължат във втори гимназиален етап.
Докладът поставя ясен фокус върху достъпа до средно образование, защото вероятността завършилите средно образование да полагат квалифициран труд (т.е. с по-висока добавена стойност) на по-късен етап от реализацията си, е много по-голяма, отколкото завършилите само основно образование. Близо 36% от ромите със завършено средно образование са наети като квалифицирани работници, а над 9% имат собствен бизнес. Близо 85% от завършилите само основно образование са наети като неквалифицирани или нискоквалифицирани работници. Съответно завършилите средно образование имат и по-високи доходи. В допълнение се отбелязва, че средното образование дава не само диплома в процеса по придобиване на набор от знания, но и редица умения и компетентности, необходими на всеки човек за успешната му личностна и професионална реализация, с които да осигури собствения си живот, а също така и за формиране на активната му гражданска позиция. Според различни анализатори, в редица случаи, особено във високоиндустриализираните области, пазарът на труда има нужда от работна сила със средно образование.
От 2011 г. до 2022 г., включително, фондация „Тръст за социална алтернатива“ заедно с финансовата подкрепа на фондация „Америка за България“ отпуска над 4000 стипендии през проект „Равен шанс – достъп до средно образование“ за транспорт, учебници, наеми и други потребности на над 1500 ученици в гимназиална степен от български, турски, ромски и друг произход, като над 80% от тях живеят в села или малки градове. Над 95% от учениците в проекта успешно приключват учебната година. 95% е и делът на дванадесетокласниците, които са завършили средното си образование успешно за последните 10 години, като са положили успешно двата задължителни държавни зрелостни изпита. 53% от подкрепените, които са завършили средно образование през последните 10 години, са продължили обучението си в университет. 34% работят в България с постоянен трудов договор, а 4% са с постоянна заетост извън страната. Едва 3% от учениците от проекта са декларирали, че са безработни и разчитат на социални трансфери.
Външните оценявания – резултат от достъпа до образование или колко е безплатно образованието?
Безплатното обучение в детска градина и училище е символът на безплатното българско. Всъщност достатъчно ли е обучението, е въпрос, който изплува обикновено около матурите в 4-ти, 7-ми, 10-ти и 12-ти клас. Категорично безплатното обучение в образователните институции не е достатъчно учениците да се справят сравнително успешно на външните оценявания. Всяка година за частни уроци в България родителите, които имат възможност, плащат около 100 млн. лв. точно за подготовка за матурите след 7-ми и 12-ти клас. А тези, които нямат възможност да посещават частни целенасочени уроци, много често са с ниски оценки. Учениците с високи оценки след 7-ми клас продължават в "елитни" гимназии, а тези с ниски оценки в не толкова "елитни" средно училища. Действително външното оценяване се явява непреодолима бариера за част от учениците, които не могат да си позволят частен урок. В училище никой не готви учениците за външни оценяване така целенасочено, както в частните школи. Оказва се, че дори безплатното обучение не е достатъчно, а по-скоро е нужно допълнително финансово усилие от страна на семействата, за постигане на умения и знания, които би трябвало да се постигат в редовни безплатни часове.
Законодателят е предвидил гаранцията за достъп до безплатно образование за всичко това в Конституцията на Република България (КРБ) и Закона за предучилищното и училищно образование, където е записано, че образованието е задължително до 16 годишна възраст – първи гимназиален етап. Въпреки категоричността на КРБ, липсва дефиниция какво точно включва „безплатното задължително образование“. Липсва и тълкувание на Конституционния съд, което дава възможност на съответната изпълнителна власт да го тълкува по свое усмотрение – дали ще води лява, дясна или либерална политика по това основно човешко право.
В допълнение, голяма част от мерките на държавата са насочени основно към образователния процес в рамките на институциите. Липсват преки всеобхватни индивидуални мерки за насърчаване на продължаването в следващ образователен етап. Много често се възлагат надежди, че националните програми на МОН са в състояние да отговорят на всяка образователна потребност (дори в широк социално-икономически смисъл), като директно се подкрепят училищата, чиято основна роля е да организират по най-добрия начин образователният процес.
Целевата и нужна подкрепа към семействата в преодоляването на неравенствата не са допълнителните права, а справедливата политика. Защото тези образователни пропасти са валидни за над 30% от децата на България, които живеят в риск от бедност. Предопределят образователните им постижения и реализацията им в живота. Както заключи Иван Кръстев по време на представянето на доклада – „Няма как да живееш в мизерия и глад, а образованието да е приоритет. Няма как – защото приоритет е какво и дали ще сложиш нещо на масата на децата си“.
Често, за да се илюстрира неравният достъп до образование на помощ идват различни карикатури. Една такава е с текст „За справедлив подбор всички трябва да се явят на един и същи изпит: моля, всеки един от Вас да се покатери на това дърво!“, като срещу учителя са различни животни, които илюстрират различните умения и знания на всеки ученик – слон, маймуна, риба, тюлен, птица, пингвин и куче. Често, обаче, тази иначе несправедлива задача, дори не стига като инструкция до всички деца – просто защото тях ги няма в класната стая.
Автор: Огнян Исаев,
Директор на програма „Образователни възможности и постижения“ във фондация „Тръст за социална алтернатива“
