Днес основната ни мисия е да хванем самолета за Камчатка. Полетът е в полунощ от Иркутск, така че времето е наше. Първата ни мисия е да разгледаме южната част на Олхон. Първата ни спирка е езеро, до което се стига по подобен на Веселият път. Колата охка и пъшка, ние подскачаме волно, за да стигнем да малък гьол. Аха.
Втората ни мисия е една лагуна, образувала се с пясъчна коса. Най- интересното тук беше животно, подобно на лалугер, което успяхме да снимаме. Третата трябваше да е малко заливче, което било малко мръсно, но не нещо вредно и водата стигала 15 градуса - тоест става за къпане. Решихме да го пропуснем, намерихме подходящ наш залив и поплувахме на воля в кристалните води на Байкал. След минута в езерото, навън времето ни се стори доста топло.
Байкал, остров Олхон и Иркутск в компанията на SIX-A
Следва фериботът, Бродягата и то станало обяд. Там, където заредихме на идване, имаше и “стан” ресторант с много джипки отпред - обичайно това е добър знак. В “Юрта” предлагаха много за малко. Агнешката супа си беше наш корбан, буузи и чебуреки бяха перфектни.
Есенен Сибир ни озарява със златото, окичено по брези и иглолистни дървета. Не, няма грешка- приличащи на иглолистни и са обагрени от охра до слънчеви лъчи.
В Иркутск имаме малко време преди полета и преди вечеря решаваме да го убием ледоразбивача Ангара. Гугъл предупреждава, че музеят е временно затворен, но ние имаме времето да го видим поне. Самият ледоразбивач е закотвен почти до стената на Иркусткия резервоар и действително е затворен за ремонт. Качвам се за секунда на борда за снимка, когато един служител досадно ме гони. Само за снимката,- оправдавам се аз - А всъщност кога ще работи музеят? - От утре, - отговаря чичото - но какво пък, ако искате, разгледайте сега, струва 200 рубли.
Как да не искаме, бързо нахлуване на борда. Аа, ако искате беседа, ще ви струва още малко пари и така започна нашето пътуване в миналото на ледоразбивача и историята.
Транссибирската магистрала в края на 19 век спирала на единия край на Байкал и продължава на другия. Затова, по поръчка на Императора, англичаните построили параход, на който да се качват 28 вагона, за да бъдат пренесени през езерото.
Суровите зими обаче често обръщали вагони или спирали самия параход. Затова императорът поръчал и ледоразбивач - един от първите в света. Когато корабът бил готов в Англия, на ход стигнал до Санкт Петербург, там го разглобили и изпратили към Байкал с влак. Тук бил сглобен наново и започнал да изпълнява мисията си през 1900 - та година. Корабът бил инженерен шедьовър с мощни парни котли и специална конструкция да чупи до метър лед. Но не му било писано само да държи събуден Байкал.
Ангара бил участник в страшни събития от Гражданската война през 1917-1920г. Напомням, в района на Иркутск са един от най - големите битки между братя - от едната стана червени, от другата - бели. Местен червеноармеец собственоръчно счупил главите на 31 души белогвардейци в салона на първа класа, в който мина част от беседата. Няколко били хвърлени живи в пещите му. Годините гражданска война оставили зверски отпечатък и на този кораб.
След няколко години жп линията била свързана изцяло и ледоразбивачът станал непотребен. Имало и далеч по - модерни дизелови кораби вече. Докато не дошла 1941-ва година. С влизането на СССР във Втората световна война, всички ресурси отивали към фронта - в това число дизелът. Тогава парният Ангара станал незаменим. С него събирали риба от всички селища около Байкал и го карали към току що открита консервна фабрика в Алхон. После изпращали консервите на Запад. Ангара събирал мъже за фронта и връщал бегълци от фронтовата линия. Корабът консумирал 2 тона въглища на час в двата си котела. Били му нужни към 230 тона въглища за всяка от мисиите му, защото работел буквално денонощно. Ако се наложел ремонт, не спирали котлите, а само пещта, в която трябвало да се поправи нещо. Огняри били местни девойки, тъй като мъжете воювали. Инсталирали му и оръдия, за да се защитава.
След войната, корабът се пенсионирал и така до 60-те години, когато в последно плаване бил докаран до Иркутск. Тук Ангара потъвала няколко пъти, докато през 1989- та година местни активисти не започнали кампания за реконструкция на това инженерно постижение. Влизайки в котелното отделение и слушайки обясненията за работата на двигателя, по детски се дивим на инженерното решения и сложния начин на поддръжка и управление на тази машина.
За вечеря се озоваваме в препоръчан ресторант. Вече сме се примирили, че преден омул няма да намерим и разчитаме на алтернативи в Сибирската кухня, за да информира любезно сервитьора, че предлагат извън менюта току уловен омул. Сърцето прескача, ушите не са сигурни какво са чули.
Цял Байкал пребродихме, а омулът ни е чакал в Иркутск.
След като го пробвахме в няколко състояния- топло пушен, студено пушен, на супа и на скара, мога смело да заявя, че тази риба дори и герой за местната гурме култура, е просто приятна речна риба.
Зареждаме колата на път за летището, оставяме ключовете в офиса на човека печат, обсъждаме манталитета на мнозина, за които опашка означава блъскане с лакти, чанти и малки деца, за да стигнат първи до затворения гейт и водим активно диалог с лелята на чекина за теглото на багажа ни. Точно в полунощ сме във въздуха към следващата спирка- Камчатка.
Там ни предстои да се борим с нова порция разлика във времето, да посетим долината на гейзерите и най- вече да опитаме да изкачим действащ вулкан, през нощта.
