Полетът ни за Владивосток е рано сутринта. Таксиметровият шофьор е Узбекистан, дошъл в Камчатка на гурбет. Говореше, че сърцето му е там, при семейството, но нямал избор. Предвид по-ниския стандарт на живот в Камчатка от България, какъв ли е стандартът в Узбекистан, се зачудих.
Малко преди летището ДПС спира таксито и започна щателна проверка. Ние плащаме и помъкваме дисагите към терминала. Още от Иркутск сме забелязали, че служителите ревностно държат теглото на чекирания багаж да не надвишава лимита от 23 кг. Да го кажат на 4-те килограма мед и килограм кедрови ядки, който помъкнах от Байкал, както и хайвера, който взехме от Камчатка. Прехвърляме багажи от единия в другия куфар, от куфарите в ръчния багаж, за да наместим някак си тежестта.
Въпреки показанията на кантара и неодобрителния поглед на жената зад щанда, вида ни на кахърни туристи стопля сърцето й и тя допуска разминаване с килограм. Владивосток e с час назад от Петропавловск. Някак си настроените е минорно – от ранното ставане, но и от усещането, че оставащите дни в Русия ще са скучни, дори формални след невероятните събития в Байкал и Камчатка.
В самолета, пълен основно с военни, се настаняваме бързо. Последен куцукащ пътник и затварят вратата. Въпросният пътник сяда на нашия ред седалки. Няколко разменени приказки с нас, предложение да се изместим така, че да седне откъм коридора, за да си опъне крака и съседът изчезва нанякъде. Димо дреме, аз се опитвам да попиша малко за отминалите дни, когато остро бодване в ребрата ме връща в реалността. Коля, както ще се представи след минути нашият спътник, ме е ръчнал, за да се съберем тримата от едната страна. Масичките пред нас са отворени и всеки получава шишенце уиски и кен японска бира.
Часът е като за първи петли, но какво пък – винаги е страхотно да имаш шанс да поговориш с местните, а и да се слееш с тях. А за да си успешен, трябва да пиеш като тях. Наздраве, наздраве – Коля живеел във Владивосток, за първи път решил да посети Камчатка. Бил в България веднъж, имал инвестиции в Нова Зеландия и т. н. и т. н.
Докато самолетът прелиташе Охотско море, ние научаваме много за нашия руски другар и неговото битие и житие. Коля не просто предлага, а налага да ни разходи из Владивосток по време на нашия престой. Тъй като ние имаме планиран обяд с познати в града, той ще ни закара до хотела, после до ресторанта и междувременно ще започне да организира кола с шофьор за нас. И всичко това след 1 час приказки в самолета и изпити по две бири с по едно уиски. Не знам дали е българска черта, но сме малко мнителни, когато някой предложи гостоприемството и помощта си хей така. Не че не допускаме, че сме срещнали широката руска душа в най-чистия й вид, но все пак повече се чудим какво ли ще последва.
Коля ни доставя до апартамента, който сме наели, след това ни оставя до ресторанта. През това време е звънял на приятел с яхта дали времето утре ще е подходящо за разходка в океана. Разделяме се с уговорката да се чуем на следващия ден, тъй като Коля се нуждае отчайващо от сън, почивка, а след това и преглед от лекар за крака. Мислим си, че повече няма да видим и чуем Коля.
Владивосток е сравнително млад град, основан през втората половина на 19 век, около вътрешен залив, наречен Златния рог и заобиколен от други големи заливи и затапен от юг от голям остров – Руски. Владивосток бързо се превръща в търговски център, мост между външния свят, Сибир и Китай/Япония.
След Втората световна война е затворен за външни посещения за следващите 40 години, предвид военното си значение и изграден капацитет. Населението му е подобно на това в Иркутск – около 700 000 души, но впечатлението е много по-различен град от Иркутск. Улиците са пълни с хора и автомобили, видимо има много повече кафета, магазини и в крайна сметка повече динамика.
Преди по-малко от 10 години централното правителство инвестира значителни средства в промяна на града като поводът е международна среща на Азиатско-тихоокеанското икономическо пространство през 2012 г. Построени са три висящи моста – единият над Златния рог, другият към остров Руски, а третият - над Амурския залив.
За подготовката на тази среща федералното правителство похарчило 20 милиарда долара. Докато минаваме по моста през Златния рог, шофьорът коментира, че този мост наистина е излязъл златен.
Днес някои наричат Владивосток руският Сан Франциско заради локацията, залива и висящите мостове.
Градът като цяло се опитва да излезе от фазата си на изолация и прагматизъм, като разширява и обновява централната част около залива. Традиционните съветски паметници – като този за налагане на съветската власт, достигнала тук чак през 1922 година – 5 години след началото на революцията или за статуса на града като герой, се редуват с нова голяма катедрала или временен параклис пред нея с възпоменание на жертвите по време на гражданската война. Следва паметник на Солженицин, който се връща в Русия оттук. Влизаме в съветската подводница музей S-56, превърната в мемориал на съветските военноморски сили. До него дребната църква Св. Андрей приканва вярващите да се помолят. Палим свещички и продължаваме напред.
В града се редуват много старото – сгради и здания преди гражданската война, старото – построеното през дните на СССР и новото – Русия на 21 век. Дори и в работно време трафика по тротоари и улици е оживен.
Надвечер стигаме до една пешеходна улица, събрала безброй павилиони за храна, докато океанът мие другата й страна. Младежи щъкат с тротинетки, други хапват, трети пийват – весела глъч дава енергия на Владивосток. Ние засядаме до павилиона, в който предлагат живи снежни крабове. Девойка от азиатските републики бърза да свари краба, докато с другата ръка приготвя шишчета от скариди и скалопини (огромни миди). Вятърът брули посетителите, но изглежда никой не му обръща внимание – всеки се наслаждава на бирата си. Слънцето бързо се спуска зад хоризонта, а улицата все повече се пълни с хора. Няколко чичаци се киснат в ледените води на Тихия океан, младежи тренират на уредите до брега, влюбени двойки кръстосват бавно глъчта. Връщаме се през търговската пешеходна зона, окъпана от облаци милиони светлинки.
Ден 14
Докато закусваме в местно идейно кафене, се чудим дали Коля ще се обади или вече е влязъл в собственото си ежедневие, оставил назад Камчатка. Поживем, увидем, както казват руснаците.
Нашият гид-син на колеги, който живее във Владивосток, ни взима с автомобил и потегляме към остров Руски, като последователно преминаваме през двата огромни моста, построени преди 9 години. Недалече от моста в морето, освен военни катери, патрулиращи из заливите, се откроява и черното петно на подводница, охраняваща морския подход на Владивосток.
Остров Руски до 2012 г е бил обитаван от около 5000 души, основно настоящи и бивши военни. С моста се изгражда ударно и огромен студентски комплекс. Най-старият университет тук – Далекоизточният федерален университет е изместен на острова като са построени корпуси, хотели, студентски кампус и какво ли още не. Целият комплекс е изключително мащабен и няма как да е различно – тук учат повече от 24 000 студенти. Комплексът не се отличава особено от западни кампуси, които съм виждал. Има и Но. Според нашия водач, който е на 27 години и завършил в Лос Анжелис, повечето студенти, а и част от преподавателите, не били във възторг от преместването на университета на остров Руски. И до днес имало чести смущения в електрозахранването и най- вече водоснабдяването. Немаловажно е, че островът е изолиран от града. Дали заради ковид ситуацията, но целият кампус изглежда пуст.
Нашата обиколка продължава из по- старите части на острова – където бункерите и военните съоръжения са преобладавали. Пътят е черен, но машини работят за разширяването му и вероятно -асфалтиране. Четири самостоятелни бункера досами брега, свързани с железопътна линия се крият в буйната растителност и след ръждива метална врата. Пред тях малко яхтено пристанище е превзело бившата военна зона. За съжаление отварянето на бункерите за посетители става след предварителна уговорка. В този край на контрасти следва посещение на мъжки манастир – единствен в Далечния изток. Комплексът изглежда току що построен, какъвто вероятно е, съжителстващ непосредствено до жилищен обелен панелен блок на военните. Освен пчелите около кошерите, не виждаме никого в манастира.
След като се докосваме до образованието, религията и отбраната на Руски, логично и предвид обедното време се насочихме към местната кулинария. Наскоро открит, ресторант Новик, част от по- голям комплекс, е гордост на местните за добра далекоизточна кухня. Фокус е морската храна и няма как да бъде различно – скалопини, крабове, камбала са малка част от изобилието на океана, на които се радват месните.
Поръчвам си „скоблянка“ – апотеоз на най-доброто, което, предполагам, владивостокчани (така ли се наричат?) са създали. Ястието буди уважение още докато го четеш в менюто – свинско филе и морска краставица – нечувана комбинация. Свинското филе е приготвено с вкусен сос и зеленчуци, а морската краставица е сварена и нарязана на ситно отстрани. Допускам, че мнозина са скептични за този гурме миш-маш, но тази манджа си е много яка.
Следобеда посвещаваме на може би най- хубавия музей във Владивосток. Имаме уговорен час един от директорите му да ни разведе из непознатата история на Далечния изток. Експозицията, разказана от сладкодумната Анджелика, е смислена и създава добра представа как се е стигнало до тук.
В първите години на 18 век Императорът изпраща Беринг с хиляди строители на кораби, учени, моряци, работници на две секретни мисии. Целта е да се изследва източното крайбрежие, Камчатка и да се разбере дали Азия е свързана с Америка. Експедицията на Беринг тръгва от Санкт Петербург, прекосявайки цял Сибир с крайна точка Якутия, където да построят кораби. Много преди обаче Беринг да се отправи на тези експедиции, казаците, открили Камчатка, са били и в Аляска. Те изпращат доклади към Санкт Петербург, които доклади са получени от местния вожд в Якутия, който нито можел да чете, нито имал интерес от някакви си там бумаги.
Около 1860 е подписано споразумение с Манджурската империя и са установени границите на Сибир, съответно кои части са притежание на Руската империя. Тогава Императорът въвежда закон, който иска да се пресели в Сибир, ще получи много земя безплатно. Първоначално емигрантите пътували с месеци, с каруци и коне. По- късно преселците започнали да пристигат с кораби от Одеса. Затова сега има много украинци тук, което личи и по къщите в селата. Украинските къщи са от тухли, а руските – от дърво. В началото на 20 век имигрантите започнали да пристигат с влак през Транс- сибирската магистрала.
Много поляци били изпращани на каторга в Сибир. Те дали голям тласък на района-били изучени и знаещи. След като свършена каторгата им, имали право да се заселят където решат, стига да е в Сибир. По време на Империята, а и след това, никой от централната власт не искал да живее в Сибир. Дори чиновниците, изпращани от Москва, били най- слабите, незнаещите и крадливите.
Тук по понятни причини са живеели много китайци и корейци. Във Владивосток е имало китайски квартал, наречен Милионка. Мнозина от китайците се изхранвали с нелегална дейност, правели нелегален алкохол, забранена търговия и прочие. Но други от тях били най-добрите работници- строили жп линии, укрепвайки властта на Империята. Ако на руснаците плащали 1.8 рубли на ден, китайците с кеф работели и то качествено за 0.8 рубли. Следва секцията за Гражданската война и установяване властта на червеноармейците. Анжелика с болка споделя, че много страни са имали гражданска война. След това хората се помиряват и продължават напред. За съжаление в Русия и до сега обществото е силно разделено-и сега има бели и червени. Основна причина е, че не е имало открита и честна дискусия за историята, за причините, за обстоятелствата.
До Владивосток червеноармейците стигат през 1922 г. Градът смятал, че японците ще ги защитят от революцията-тук е имало сериозно присъствия на японци, но те се изнесли и през октомври 1922 година Владивосток става червен.
Анджела споменава бегло и най-известните животни в района – сибирският тигър. В момента популацията му е стабилна и устойчива, но не така стоял въпросът със снежния леопард. През 90-те години са останали били само 27 такива котки. Събрали се руските учени на конгрес, умували и решили, че леопардът ще изчезне от Земята и те не могат да направят нищо друго освен да направят филм за живота му и хванат няколко екземпляра за зоологически градини. Видът бил обречен. Но леопарда не знаел какво решил конгреса и добре, че е било така. Към днешна дата популацията е стабилна и риск да изчезне нямало.
Може би една от най- впечатляващите находки в музея е традиционна ръчно шита рокля от кожа от риби на около 150 години. Трудно е да си представиш как е щавена рибата, обработвана кожата и съшита така, че вече да изглежда напълно функционална и в наши дни.
Беседата свършва и ние сме претрупани с информация и впечатления, а въпросите са повече, отколкото в началото. По-късно ще изпратим българско мускалче подарък за Анджелика, като освен професионалист, е и чаровен сладкодумец.
Когато човек пътува, най-доброто което може да направи по отношение на храната, е да не посещава туристически места, а намира ресторанти, тачени от местните. Предния ден сме получили препоръка за такъв – Заферано, азърбайджански ресторант, който се намира на 30 мин път с автомобил от центъра. Всъщност трябваше да вечеряме снощи, но нашите познати не ни потвърдиха и го оставихме за днес. Междувремено Коля се е обадил – извинява се, че не е успял да се организира и да ни види-ходи на процедури, тъй като е със скъсани връзки на крака.
Байкал, остров Олхон и Иркутск в компанията на SIX-A
На няколкото маси в ресторанта има основно азери. В единственото сепаре малка компания празнува рожден ден. Всички са вперели очи в нас – по непонятни нам причини явно не се вписваме в пейзажа добре.
В Русия, грузинската, арменската и прочие кухни от средна Азия, са сред най-тачените – и не случайно. Пробваме всички варианти на агнешко и няма слабо ястие. Салатите са свежи и вкусни колкото летните домати в България. Сервитьорът е професионалист, работил в Москва и навигира с лекота в менюто. Поприключили с основното, до мен сяда изтупан господин с чаша в ръка. Примирил съм се, че това е нормална практика тук и с любопитство очаквам развитието.
-Простете- започва човекът- не трябваше ли вие да сте наши гости снощи? Аз повдигам вежди, а той продължава: –Аз съм собственикът на ресторанта, от къде сте? Наздраве, аз съм мюсюлманин, но си позволявам по малко вино – довършва събеседникът ни, вдигайки наздравица.
Минута след началото на разговора идва купа с прясно изпечени ядки, няколко вида десерти и мезета. Домакинът е от Азърбайджан, имал компания за производство на пластмасови бутилки тук. Ресторантът му бил, за да има къде да вечеря или да идват негови гости, не бил бизнес, от който да изкарва пари. Но сега отварял турски ресторант в центъра. Агнешкото внася със самолет от Дагестан, а диаспората във Владивосток от азери била повече от 20 000 души. Разговорът прекъсва за секунда, за да изпее персоналът Happy birthday на гостите в сепарето, докато внасят тлъста торта.
-Това е кметът на Владивосток, празнува при нас рожденият си ден – обяснява леко небрежно собственикът. Не минава дълго време и кметът, с няколко торби подаръци, си тръгва. Минава покрай нашата маса и поздравява домакина ни, а погледът му вперен в нас.
- Това са българи- представя ни собственикът, а кметът се представя и ни подава ръка. Разменяме по няколко любезни слова и после кой от където – ние да довършим отрупаната маса, кметът – към къщи. Разменяме си телефоните със собственика и не след дълго ни пожелава лека вечер.
Може би половин час по- късно и за нас е време да си ходим.
-Не дължите нищо, сметката е оправена – сериозно ни информира сервитьорът. – Не, държим да си платим, безуспешно спорим ние. Викаме Управителя с молба да ни каже какъв подарък да направим на собственика – не сме от хората, които остават длъжни.
Ден 15, последен ден във Владивосток
Бил съм в Рига, сега посетихме и Владивосток, приемаме, че сме пообходили бившия СССР. Надвечер е полетът ни за Сахалин, така че стягаме багажа и излизаме за последни впечатления. Първата ни спирка е паметникът на Кирил и Методий. Той се намира на място, наречено орловото гнездо заради местоположението му – висок хълм близо до моста над Златния рог. За съжаление целият хълм е ограден – строи се нещо голямо, а паметникът е зад оградите. Опитваме да преговаряме с охраната да ни пусне – стигаме до шефчето, но там удряме на камък. Следва спускане с близкия фуникулер. Намираме паметника на Юл Бринер – да, онзи главният каубой от филма Великолепната седморка, носител и на Оскар. До паметника кротко спи бездомник, завит във вестници. По обедно време се връщаме до онова павилионче с живите крабове, за да се насладим отново на есенното слънце с неговите 20 градуса и хубава морска храна. Последната ни спирка преди летището е гарата, разбира се. Тук е началото или краят на Транс-сибирската железница – една от най- великите жп линии в света. Москва е на около 10 дена път с влак оттук. Гарата е оживена, запазила чара си от началото на 20 век, когато функцията е била толкова важна, колкото естетиката. Разкошни тавани, рисунки, абажури ви връщат повече от век назад, когато пътуване с тази железница е било изключително приключение. Съветски парен локомотив напомня и за годините след Гражданската война.
Малко преди да тръгнем за летището, пристига и Коля. Куцукайки, слиза от джипа си и ни носи дребни подаръци. Извинява се, че все още виси по болници и че не е могъл да ни обърне внимание във Владивосток, но негов приятел ни очаквал в Сахалин и ще се погрижи подобаващо за нас. След като се разделяме, нашият гид ни пита кой е този господин, защото регистрационните номера на автомобила му били на Прокуратурата. Хм.
Сбогуваме се с Коля, нашият любезен гид, Владивосток и се отправяме към странния остров, наречен Сахалин.
