В тази статия ще споделим с вас интересни и мъдри мисли за един по-добър и спокоен ден:
Бързаме да успеем, бързаме да забогатеем, бързаме да се обвържем, бързаме да изживеем живота си. И защо? Правим го, тъй като ни плаши мисълта за края, който ще ни отнеме всичко. А съществува ли изобщо такъв?"
"Притискаме себе си да изгладим всеки недостатък, да станем по-ефективни, по-смели, по-силни и да се преобразим по възможност наведнъж. А никой не се замисля, че съществуването ни няма толкова повърхностни предели и животът не се ограничава с нашите определения за начало и край, служещи за успокоение на ума.
Човек нито се ражда, нито умира научен. След като развитието на човечеството продължава, можем да сме сигурни, че то не се побира единствено в рамките на един живот. Всяко събитие се случва в точно определен момент, защото, за разлика от нас, времето никога за никъде не бърза. То познава своята неограниченост и това му дава търпението и грижовността да настъпи само тогава, когато душата ни е готова, независимо дали ще е в този или в друг живот.
Може би ако не съществуваше в нас идеята за край, щяхме да познаем истинското блаженство. Тогава щяхме да живеем за самия живот без да го превръщаме в състезание и щяхме истински да заобичаме и приемем себе си без натиска за постигане на съвършенство.
Твърде безпочвено ни звучи, а съзнанието ни е достатъчно обременено, за да се довери на нещо, което не е материално доказан факт, но животът наистина няма край. Определенията "рано" и "късно" са само измислица на обществото и всеки е създаден да се движи и живее по собствения си часовник.
Казват, че се учим, докато сме живи, но истината е, че учим и след това, защото уроците ни не са ограничен брой. Те имат хиляди нюанси, а ние малко по малко ги овладяваме, дотолкова, доколкото ни е нужно за момента. И всичко това се случва в един перфектен ритъм, който ние безсмислено се опитваме да забързаме, а той сам по себе си внимава да не ни нарани.
Няма за какво толкова да се тревожим, няма за какво да се обвиняваме. Ако погледнем човечеството отстрани, ще ни облее лек и стоплящ смях - докато природата около нас живее в блажено спокойствие и хармония, ние, мислейки се за по-мъдри, вечно тичаме, сякаш опитвайки се да прескочим нейните предели.
~ М. Чилингирян
****
Вълшебното копие
Минавайки през града, един от следващите Пътя на истината решил да даде представление на площад, за да заработи препитание за следващите няколко години. Странникът прикрепил към тоягата си нож вместо накрайник, направил си копие и започнал да показва различни номера. Скоро около него се събрала голяма тълпа, а някои от местните юнаци се опитали да се мерят с него в бойното изкуство, но както и да го нападали, с оръжие или без, той ги побеждавал лесно, държейки копието само с три пръста; награждавал нападателите си с обидни удари и ги гъделичкал с острието.
Когато денят започнал да преваля и скитникът решил да завърши представлението си, от тълпата зрители излязъл един младеж и му казал:
— Наистина нямаш равен в изкуството на копието, а аз отдавна търся учител, който би се съгласил да ми го преподава.
Младежът бил от богато семейство. Това ставало ясно от гордото му държание и красивите му дрехи. Докато очаквал решението на събеседника си, той проявил явни признаци на нетърпение и не успял да скрие искрата на високомерие, която проблясвала в присвитите му очи. Като видял, че скитникът се бави с отговора, юношата побързал да продължи речта си, обещавайки му добро заплащане за обучението, и му предложил да нощува в дома му заедно със слугите. Скитникът не искал да си навлича влиятелни врагове, но много искал да продължи пътя си. Затова казал на юношата:
— Аз съм прост човек, а не велик майстор, всичко, което видя ти, е само проявление на могъществото на вълшебната сила на това копие, — той показал тоягата с прикрепения на нея нож и продължил, — всичко, на което съм обучен — това е умението да му служа.
В очите на младежа пламнал алчен блясък и издал желанието му да притежава вълшебното копие. С пренебрежителен тон, в който не останала и капка уважение към скитника, юношата казал:
— Баща ми ще купи копието от теб, а ти ще получиш за него всичко, което пожелаеш. Ако се възпротивиш, е ти го вземат насила.
Скитникът се усмихнал и отвърнал:
— Аз не съм собственик на копието, то е мой господар, не можеш да го купиш, нито да го вземеш насила. Можеш само да му служиш и да се научиш да изпълняваш заповедите му. Ако някой се опита да го завладее по друг начин, ще си навлече нещастие, а вълшебната сила на копието ще отиде в някоя друга вещ.
— Сега разбирам, — възкликнал младежът, — защо това копие изглежда така. Вълшебната сила не искала да привлича към себе си вниманието на непосветените. Научи ме да му оказвам почит и да изпълнявам заповедите му.
— Ако искаш да се научиш да му служиш и да бъдеш под негово покровителство, — отвърнал странникът, — ще ти се наложи първо да платиш на място на чиновника на копието обучението и издръжката за една година напред, а после да тръгнеш на пътешествие към свещените планини след копието, защото сега то се е запътило нататък.
До вечерта всичко било уредено и скитникът, младежът и копието тръгнали на път.
Дните минавали, годишните времена се сменяли, а младежът от капризен, изнежен и своеволен хлапак се превърнал в могъщ воин.
Веднъж, когато спътниците се изкачили на един висок превал, странникът хвърлил копието в една дълбока пропаст и едвам удържал младежа да не се хвърли след него.
— Ти достигна висините на изкуството, но не позна корените на живота, — обърнал се той към младия си другар, — нито една вещ на света не си струва да рискуваш за нея живота си. Що се отнася до вълшебната сила на копието, докато ги се учеше да го управляваш, отгатвайки всичките му желания, тя всичката премина в теб.
След тези думи младежът прозрял.
— О, Велики, — обърнал се той към мъдреца, — вземи ме със себе си да ти бъда ученик и вземи от мен заплащане за обучението.
— За истинското знание не се взима отплата, защото така и така отдаваш на него живота си, — отвърнал странникът.
— Защо тогава поиска ти платя, когато се запознахме? — попитал младежът.
Хората не ценят това, което получават даром и са направили от златото мярка за всички достойнства. Но истинските ценности винаги са с теб и около теб, това си ти самият, това, което дишаш, на което стоиш, което утолява жаждата и глада ти, това, което те стопля. Никакви други богатства не могат да се сравняват с това. Но ти никога нямаше да дойдеш с мен, ако в деня на първата ни среща ти бях казал това. Хората по света ценят най-много властта — и ти беше такъв тогава. Но видях в теб жажда за истината и започнах да те уча да обичаш живота. В деня на срещата ни те взех за ученик, ти узна това едва днес, — странникът се усмихнал, погледнал ученика си и тръгнал по своя път.
