Много от нашите по-възрастни читатели си спомнят, че в България са се отглеждали сериозно количество копринени буби. Сега ще разгледам историята на този отрасъл, особено неговото значение за нашата страна. Ще се запознаете с историята на тази дейност по света и как тя е била пренесена и развита в България.
История на бубарството
Родината на коприната и копринените буби е Китай. Още в древността, те успяват да развият този отрасъл и да го направят един от техните най-печеливши. Понеже е било наистина доходоносно, в Китайската империя то се дава само на най-привилегированите семейства, които налагат монопол върху дейността. Изнасянето на копринени буби извън границите на империята се е наказвало със смърт. През 550 година император Юстиниан успява чрез двама персийски монаси да открадне ларви на копринените буби и да разпространи тази дейност и в Източната Римска империя. Така това занятие попада и в ръцете на българите, обитаващи земите на Византия.
Бубарството в България
Информацията за тази дейност по време на Средновековието е ограничена, но в Османската империя се появяват първите писмени свидетелства, че българите се занимавали с нея. За развитието на бубарството е от съществено значение отглеждането на черничеви дървета, чиито листа са храна за ларвите. Поради благоприятните климатични условия, тази дейност се е практикувала най-вече в района на Хасково. Известно е, че българите от този район са продавали пашкулите си на търговци от Одрин и Солун.
След Освобождението, бубарството продължава да се развива възходящо , особено след Първата световна война. След връщането на Свиленград в България, това стимулира създаването на индустрия за обработка на копринени нишки. Свиленград е бил един от центровете на бубарството още през 19 век. В периода 1835-1865 в Италия и Франция има сериозна болест по копринените буби, което пренасочва търсенето към Османската империя. Това стимулира жителите на Свиленград да се заемат с тази дейност, която става основен източник на доход за хората в региона. През първата половина на 20 век, по-конкретно в 30-те години, тази индустрия се концентрира в трите големи града - Свиленград, Харманли и Хасково, създавайки основата за успешна промишленост.
Конкуренцията е основно между Харманли и Свиленград- къде да се създаде бубарска опитна станция, която трябва да бъде филиал на вече съществуващата във Враца. Харманли успява да надделее и през следващата година, филиалът е открит.
Бубарството след 1944 година
До 1990 година, България е заемала първо място в Европа по производство на пашкули и естествена коприна - около 1,5 млн килограма сурови пашкули според публикация на проф. д-р Паномир Ценов, директор на НЦБ-Враца (Национален център по бубарство). След промените от 1944 година, индустрията в тази сфера е доразвита. До 1990 година има налични следните фабрики:
- Свилоточна фабрика в град Хасково
- Копринотъкачни фабрики в Свиленград, Враца, Хасково, Русе и София
- Промишлено аграрен комплекс по бубарство (ПАК) в Харманли
Важно е да отбележим този комплекс в Харманли. Той е открит през 1976 година и е единствен по рода си в България. Неговата идея е да се подобри продуктивността на черничевите насаждения, да се изградят нови механизирани бубарници. Освен това, работещите там научни работници успяват да създадат хибридни копринени буби, под имената:
- Марица
- Хебър 1 х Хебър 2
- 157-КА х С-3080
Дори има много интересна идея за отглеждане на копринени буби върху дъбови дървета, а не само от черничеви насаждения. Тези нововедения дават своето отражение и върху производството - в Харманли започват да се произвеждат ръчно тъкани копринени килими. У нас те са ни познати като "персийски", а успяват и да спечелят награди на международни форуми. След себе си, това води и до създаване на текстилна фабрика за платове от изкуствени влакна. Това предприятие се оказва ключово за града , тъй като осигурява поминък за над 1000 семейства.
Както виждаме от представените данни, процесът е сило доразвит и бива разпространен в цялата страна, а не само в Свиленград и Хасково. До промените от 1989 година, държавата е финансирала до 90% от себестойността на сухите пашкули + още допълнителни стимули за бубарите. Това създава възможност за всяко земеделско семейство, което се намира в регион с големи черничеви масиви, да има възможност да отглежда копринени буби, които след това да бъдат изкупувани от държавата. По този начин се дава възможност на хората в тези региони да си докарват допълнителни доходи и ги стимулират да не променят своето местообитание. Трябва да се отбележи и създаването на Научен център по бубарство във Враца, който служи за развитието и продължаването на този тип дейност.
