(Блогърът Борис Бандев разказва историята и живота на баща си, с която плени сърцата на всички ни. Баща му е герой, а България не го заслужава)
Баща ми е на 69. Има кръвно 200/180. Всеки ден взима по три пъти хапчета. Пенсионер с 40 години стаж. Пенсия – 300 кинта. В момента работи като бояджия, за да се прехранва. За да оцелее.
Баща ми е изживял детството си в крайна бедност и е започнал да работи от 10-годишна възраст. В една баничарница. На 15 започва да тренира бокс. На 24 години става най-добрият боксьор в Пловдив. На 25 години треньорът му го кани в олимпиадата в Мексико, средна категория. Комисията отказва кандидатурата на баща ми, понеже е глух. Не можел да чуе гонга – знакът за старт на мача.
А, да, забравих да ви кажа – баща ми е роден глух. Без слух. Не може да слуша музика, красивите звуци на пеещи птици и слава богу – как псувам като каруцар. Не чува, но може да говори. Баща ми е упорит, опитва се да стане щангист – става най-добрият щангист в Пловдив, печели регионални конкурси, но му отказват участие на международно ниво, понеже е глух.
Баща ми е упорит, иска да стане автомонтьор, понеже има момчешка фантазия да се занимава с техника, коли и евентуално – голи жени. Не го приемат в сервиз, понеже е глух. Поема по друг път, понеже трябва да изкарва кинти. Става техник на шевни машини. Поправя шевни машини за актьори, художници, кметове. Баща ми е имал страшна работна етика, за разлика от келеша – мен. Винаги бил принципен – бил навреме, изпълнявал поръчки навреме, винаги се е отнасял галантно към всеки клиент. Баща ми е бил глух предприемач.
Един ден Джулиано Джамо, най-известният италиански актьор се запознава с баща ми – кани го в хотел Шератон, най-вървежният за тогава софийски хотел достъпен за джоба само на комунистически мафиоти. Джулиано Джамо идва у нас, още пазя снимката на баща ми с Джулиано Джамо и автограф, на масата, в която всеки ден съм вечерял. Говорят за политика, философия, история, изкуство.
Баща ми е имал хубав живот – ражда му се първата дъщеря, сестра ми. Елисавета. После – развод. После – втора жена. После – мен, келешът. После втори развод. После баща ми няма хубав живот. Баща му умира. Майка му се разболява от деменция. Трябва да се грижи за болната си майка, да помага на сестра ми, да изхранва мен, да търси работа и да бъде глух. Жонглира като обречен на житейско робство клоун с всичките неща, но успява! Да бъде глух се оказва най-трудното нещо в нашето общество за него.
1. “Ей го пак, оня глухонемия, ся ще бачка, търси работа ли?”
2. “Борисееее, баща ти верно ли е глухоням, дет говорите с жестомимика, езика на глухите, хахаха!”
3. “Оф, тоя глухонемия щом не чува, начи не може да говори и е неграмотен!”
4. “Глухия – лудия!”
И още безброй.
Баща ми е мъж и се гордея от него, гордея се, че издържа от всичко това и заради него съм мъжът, който съм сега.
Сега работи като бояджия, почти на 70 е, работи, за да оцелее. Баща ми е беден, но никога не е бил беден душевно. Държавата ми се опитва да го унищожи, но баща ми е горд и никога не се е предавал, но толкова много ми е мъчно, че е трябва да живее в нашата държава.
Тате, ако четеш това, обичам те толкова силно и съжалявам, че живееш в нашата държава, ако беше някъде другаде – щеше да бъдеш герой. Ти си моят герой.